Десет секунди

Телефонът звънна необичайно рано и адски дразнещо. В просъница трудно асимилира, че не е алармата. Нямаше сили дори да отвори очи, за да види кой звъни. Механично се пресегна и вдигна.
-Алоо…
-Къде си? Спиш ли? -познат женски глас
-Не. Благодаря, че попита…
-Трябва да дойдеш…Сега! Веднага…Спешно е!
-Мхъм…
-Наистина е спешно! Нямам време да обяснявам…
-Обадете се на друг…моляааа, нека дойде някой друг…
-Няма друг. Не може…Имаш двайсет минути! Всичко ще е готово!
Не можеше да помръдне. В полусън само звучаха откъслечни думи.“…да дойдеш…веднага…спешно…“
По дяволите! Подскочи от леглото все едно някой раздираше тишината с тромбон.
Двайсет минути. А сега? Колко е часът?…Очите бягаха в тъмнината с надеждата да открият светещият часовник. Нямаше го. Или поне не го виждаше. Телефонът? Къде е? Трескаво търсеше пипнешком между възглавниците…
4:18. Последно входящо обаждане- от служебен номер…Наистина е спешно.
Последните няколко години се научи да прави всичко с изключителна бързина. Сънят, обличането, пиенето на кафе, придвижването…Дори срещите с приятелите се случваха някак набързо. Животът бе станал толкова динамичен, че забавеше ли за минутка темпото, нещата започваха да се изплъзват от контрол.
А сега?  4:20 сутринта. Знаеше, че трябва да тръгне веднага. Нещо страшно се  е случило… Или щеше да се случи.
Действаше механично. По навик, но със завидна бързина. Банята, телефон, ключове, яке.
13 стъпала в низходящ ред. Понякога дори прескачаше по няколко с такъв финес, че и акробат би ахнал от удивление.
Колата. Коланът. Дори пропусна обичайното „Моля те, запали“. Знаеше, че ще запали. Трябваше… През цялото време чуваше тиктакането на часовник и мислено отмерваше нечии последни минути.
Защо аз? Можеха да се обадят на друг… Заради кого? „Няма друг…Не може…“. Въпросите изникваха хаотично и бясно се надпреварваха. На ум прехвърляше имена и събития с надеждата да греши. Носеше се по платното с такава скорост, че дори не разбра как се озова на половината път. Едва сега забеляза колко тихо и спокойно е, а отпред се виждаха светлините на една единствена кола- тази, с която пътуваше.
Нежен мъжки глас се лееше от радиото и напяваше за море, любов и още нещо, а климатикът създаваше усещане за юлско пладне. Малко оставаше. Две пресечки вляво, една нагоре и е там.
Имаше още десетина минути, но едно тягостно чувство настояваше да настъпва газта. Някъде в далечината се чуха сирени. Ослушваше се, но не можеше да установи посоката им. За миг извъртя глава с надежда да види поне светлини. Нямаше. Бяха твърде далеч. Заби отново очи напред, но се заслепяваше от светлината на собствените си фарове. Сумракът допълнително утежняваше видимостта…

Внезапно нещо се заби с пукот в стъклото. Скочи върху спирачките и усети как кръвта спря да се движи. Няколко пъти притвори очи, надявайки се, че е привидение. Не беше. Петното отпред си стоеше все толкова истинско и неподвижно.
Изскочи от колата, усещайки как коленете всеки момент ще поддадат. Трепереше и не смееше да погледне. Вдиша дълбоко, стисна ръце в юмрук и набирайки смелост застана срещу…
пиле.
Погледна пак и невярващо въздъхна. Зарече се никога повече да не чете Стивън Кинг.
При други обстоятелства щеше да се почувства ужасно, можеше да пореве и със сигурност веднага щеше да го зарови някъде. Не и сега.
Отново чу сирените, които напомняха, че няма време за емоционални талази.
Измъкна някакъв плик от жабката, натика пилето ведно с разпиляната по капака перушина вътре, позамаза стъклото с някаква салфетка от джоба и се огледа. Не можеше да го остави така, насред пътя или в някоя тротоарна кофа. Единственото за което се сети беше багажника. Труп в багажника. Пиле, но все пак труп. Все едно. Сложи го вътре и мислено се помоли да стигне навреме. Телефонът мълчеше, което означаваше, че всичко е под контрол. Настъпи газта. Не осъзнаваше как, но в следващият миг се озова пред осветеният вход на многоетажната сграда.
Тишината и празният паркинг имаха само две значения: „Чакаме“ и  „Твърде късно“.
Самонавиваше се, че е първото. Тичешком премина по празния коридор, без да преброи вратите както друг път. И за миг не спря пред асансьора. В този момент четири етажа изглеждаха като детска катерушка. Само се пресягаш и си на нея.
Последно стъпало. Знаеше, че в момента, в който отвори вратата пред себе си, убийствената тишина ще е загърбена.
Зад тази врата цареше хаосът и суматохата. Някакви хора непрекъснато се надбягваха. Със себе си, с времето, с надеждите и мечтите си, някои с глупостта си. Кънтяха гласове. Във всеки ъгъл някой рисуваше картина. Различни картини и еднакви по своему. В болката, надеждата и радостта си всички бяха еднакви.
Отвори вратата и погледна часовника на входа. Три минути по рано. Усмихна се и с умерена крачка се запъти към дъното на коридора .Там, зад матираното стъкло беше мястото където светлините никога не угасваха, а времето беше единственият фактор, на който се отдаваше значение.
Движеше се по инерция. Отчете няколко гласа за „Добро утро“, също толкова в отговор. В движение сваляше едни дрехи и обличаше други, подаваше личните си вещи на някоя сестра. Последна крачка и любима усмивка насреща.
-Чакаме те. Всичко е готово. А ти?
-Какво е?
-Амиии… Знаеш ли… всъщност…
-Какво не е наред?- стресна се
-трудно ще е…
-Никога не е било лесно. Какво е?
-Този път е различно… Мисля,че…
В този момент той влезе. Онзи, пред когото години наред се прекланяше. Когото гледаше с нескрит възторг и страхопочитание и надеждата един ден да го догони.
-Защо си тук, а не вътре? Ученикът ще засрами учителя. Хайде побързай!
-Аз…, аз не мога.. Днес си без мен.
-Как така без теб? Какво говориш? Знаеш, че не мога да се справя без теб…
Усещаше тръпки по тялото си. За първи път се изплаши.
-Не мога. Не бива да съм там… Разчитам на теб. Зная, че можеш… Ще се справиш…
Гласът му трепереше. Обърна се и излезе без да погледне назад и без да дочака отговор.
В този момент от залата се понесе глас.
-Побързай! Пристигат!
Дочу сирените за трети път днес. Време беше. Ръкавици, шапка, очила. Манта не съвсем по мярка и Енио Мориконе.Прагът.

Всеки път, когато прекрачеше този праг, се чувстваше сякаш влиза в храм, където единствено мълчанието и надеждата водеха мисълта.
Обходи с очи залата. Всички бяха там, строени като войници в очакване на команда, инструментите идеално подредени, заслепяващи светлини и масата в средата като жертвен олтар.
Само погледна помощника си и без да каже дума, сякаш заучен беше представен докладът.
Повтаряше го наум. Име, фамилия, години, прободна рана в гърдите, две счупени ребра, порезна рана в областта на лицето…преляти са две банки…продължава да губи кръв…име…, фамилия…позната…няма време да мисли…
Гледаше младото тяло на масата и чуваше единствено звука на мониторите…трябваше да намери и спре кървенето…Не се молеше и не мислеше за нищо…В този момент всичко се подчиняваше на едно острие заключено между пръстите. Не искаше да знае, какво ще се случи, ако трепне. Нямаше право. Няма да се случи…
Апаратът изпищя пронизително. Заби поглед в монитора… Кръвното падаше стремглаво. Знаеше, че кърви, но не откриваше откъде…Дишането спря…Права линия на монитора.
Изтръпна. Гореща вълна пробяга от главата до петите и обратно. Слепоочията пулсираха, а хладна пот избиваше по челото.
Адреналин… Права линия… Електрошок… втори… трети…
Десет секунди. С толкова разполагаше. Десет секунди, за да накара конеца по монитора да започне да подскача.
Спомни си, че някой беше разказвал, че в тези последни десет секунди душата напуска тялото и се отправя по посока на светлината.
Представи си как в този момент душата на това деветнадесет годишно момче върви през тунела, следвайки някаква въображаема светлина, заобиколен от ангели…Красиво и зловещо.
Глупости! Това е нелепо! Повтори си го няколко пъти.
Десет секунди.
Адреналин… осем… седем…
Електрошок… три… две… едно…
Права линия…
Проклетият монитор!
Нови десет…девет…
Туп! Линията подскача за миг… седем…
Хайде! Трябва да започне да бие! Сега!
три… две… едно…
туп… туп…
По-силно, по дяволите! Давай!
Туп… туп… туп… ритъм…
Диша… Кръвното се покачва…
Десет секунди. Няма тунел. Няма светлина. Няма ангели.
* * *
Докато зашиваше видя слънцето да се прокрадва през прозореца.
Приключи… Ръкува се с екипа преди да свали ръкавиците…
Излезе захвърляйки окървавената манта в коша, а залата остана да ехти под звуците на Енио Мориконе.
Не знаеше, че все още някой чака пред вратата.
-Ха, ти си тук?- попита учудено.. Защо ме заряза така днес? Едва не го изпуснах…
-Значи не си?- усмихна се
-Не. Нали винаги си ме учил да не го правя… А кое е момчето?
-Синът ми…
* * *
На път към вкъщи обмисляше къде да зарови птичката. По радиото съобщаваха: „…катастрофата се размина без жертви.“
Жертва имаше. Олтарът не беше празен…

1 Response so far »

  1. 1

    Жулиета said,

    Много ми харесва всичко


Comment RSS · TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: