Ако обувката й стане

ноември 27, 2010 · Публикувано в Лични дневници

Ден петък. Някъде по пладне писъците на добитъка, който си е построил колиба на дървото отсреща грубо ме изтръгват от прегръдката на Морфей. От стола в съседство из целия апартамент се носи аромат на кебапчета, а по кахектичния вид на палмите съдя, че навън е поне 119 /по Ф./. Игнорирайки мисълта за жегата и натрапчивия аромат на обедното меню, решавам да потуша семейния скандал между пернатото и пилците пубертети с една филия хляб на прозореца и да се върна да си доспя.
Десет минути по – късно звъни телефонът. “ Добър ден! Обаждаме се от “ Херос“ да питаме дали искате да си закупите от нас чаршаф и покривало, ако нямате. Имаме в три разцветки – бяло, шампанско и черно. Покривалото е от синтетичен материал и може да го ползвате и по – натам…“ Мацката изстрелваше по около триста думи в минута и прецених, че не мога да се състезавам с нея, при което просто затворих телефона. Повече не ми се получи с доспиването.
Две мигвания по – късно, с чаша кафе в ръка, след седемнайстия опит за свързване с мрежата зацепих, че са ми резнали нета. Грубо.
Оплаках се на Спиридон, който продължаваше да ме гледа от бюрото с все така тъжно изражение, както през всичките 5 години от съвместното ни съжителство. И двамата решихме, че трябва да се замъкна и да го платя.
Измислям план, който включва замъкване до касата за и -нета, бърз крос по магазините, до пазара за зарзават, плащане на телефона, записване на час при зъболекаря и… ако температурата спадне до 35 може и да се прибера…жива.
Нахлузвам дънките, прекръствам се, целувам Спиридон прощално и му заръчвам, ако се гътна да ни заровят заедно.
Около час по – късно съм свършила 2/3 от задачите. Дънките са срасТнали със задника ми и вече ми е все тая дали ще забеля очи в центъра всред торби с домати, краставици, праскови, двулитровка кола + пица. Обаче спокойно мога да нанижа всички торби на ръцете си, които вече са станали като на маймуна, да ги премотая през кръста (ръцете де, не торбите) и да ги пъхна в джобовете, та да не ми се разпилее зарзавата. Решавам, че най – разумно е да поръчам такси, преди да изпратят реанимобил и докато опитвам да докопам телефона с една от четирите си свободни ръце, нечия огромна лапа се стоварва мощно върху рамото ми. Преди доматите да успеят да се изтъркалят обратно до сергиите се сблъсках с ухилената физиономия на Ицо и офертата да ходим да пием кафета. Барабар с двата тона зарзават дето имам да премъкна. Да бе, така стават хубавите работи в тоя живот! Сядаш си в кафето, даваш на бармана да накълца една салатка, чакаш да стане минус 2 и кой откъде е.
Тцъ! Офертата се не приема. Връчвам торбите и разяснявам новия план. До вкъщи и обратно.
Суркаме се с ентусиазма на работници от БКС-то, докато Ицо (който е и археолог) ми разказва нещо си за някакви кокали `дето намерил на полето. През цялото време кимам одобрително все едно разбирам и се стремя да не товаря финия си (и вече препържен) мозък. И така до репликата :  “ …и оня ден, както си копам  се замислих, когато България е била на три морета, а прашките още не са били измислени, как са се пекли мацките?“
Ступор. Десет секунди примигвам, а през главата ми преминават торбата с доматите, плаж, цар Симеон, краставиците, прашките, проф. Китов, нелепата мисъл как са се пекли мацките, кокалите на Ицо, Ицо.
В този момент, разкъсана между дилемата дали да се впусна в идиотски размисли по въпроса или да го игнорирам… я съзрях.
С черни букви, шрифт Times new roman, размера не мога да кажа. „Разпродажба. 75% намаление“, лепната върху ония ботушки дето зимата ги изчислявах на заплата и половина.
Замрях като млада свекърва в ритуална зала. Усетих как ми се разблокираха всички енергийни канали, събрах сили и помъкнах Ицо вкупом с торбите.
Нахлувам в магазина очаквайки, че ще трябва да приложа нокти и токчета в борбата за въпросните ботушки.
Тцъ.Посреща ни полузаспала продавачка, която някак внезапно и трепетно се развълнува от присъствието ни. Лепвам се за ботушките, а продавачката ми обяснява, че останали последните два чифта. Обаче аз с огорчение установявам, че тези не са моят номер. “ А един от тях дали няма да е 39 номер?“(щото ако не е ще ви плюя по витрините).
„Ами единият е 38, а другият 37, ама  те не си отговарят на номерата, така че ги пробвайте“. Гледам ботушите, гледам си крака, гледам и продавачката… няма шанс. Явно трябва да си купя плавници.
„Ама пробвайте ги! Ще видите, те се разтягат!“ Е да, ама аз съм по чехлички, а тая жена явно никога не е опитвала да нахлузи кожен ботуш на бос крак. През юли.
“ Вижте сега, ботушките са разкошни, естествена кожа, знаете ли колко хора идваха да ги гледат… Пък сега са намалени. Пробвайте ги. Ще видите, ако утре дойдете няма да ги има…“ Нави ме. Пък и трябваше да оставя Ицо да реанимира под климатика няколко минути иначе щеше да ме замеря с домати до вкъщи.
Опит първи с по – големия номер. Не влиза. Опит втори – пак не влиза. Продавачката усърдно ме насърчава “ Бутай, бутай, ще влезе“.., ама не влиза. Ицо се хили и подмята нещо за лубрикант, ама лелята не вдява, а аз го игнорирам. Лелята идва да помага. Тя държи ботуша, аз се опитвам да си натикам крака. И така не става. Жената изведнъж прихва : “ Абе момиче, ти никога ли не си обувала ботуши. Трябва докато си мушкаш крака, да дърпаш нагоре!“
Аз бутам, тя дърпа. Или обратно беше.
Видимо е, че няма как да ми станат, но лелята е упорита и ме навива да не се отказвам. Плаче ми се. Искам.
Изведнъж лелята хуква, грабва телефона и ме инструктира да не мърдам. Провежда кратък разговор с Пешо, пита може ли да натегне на нещо си ботушите и да ги разшири. Ебаси! Колко била напреднала техниката.
Връща се и ми обяснява, че Петър ей сега ще дойде и ще видим к`во ще правим. Мъжко ще правим. И се надявам, че Петър не е хирург. Междувременно Ицо ми прави знак да се омитаме. Лелята пак ме агитира да пробваме, обаче аз нещо взех да се отказвам.
„Дай, дай да пробваме, той ей сега ще дойде.“ Пробваме. Ицо вече е зарязал торбите нейде по пода и ме държи за ръка, а тя вика: „Напъвай мойто момиче, напъвай! Виж, виж плъзга се, напъни още малко!“  Имах чувството, че отново изживявам кошмара от изпита по АГ. В този момент само се молех ако влезе, да може да излезе, че иначе жална ми майка. Влезе! Обаче как стискаааа! Плаче ми се още повече. В този момент нахлува явно Петър и цялата ми надежда е, че ще ме измъкне от инквизиторката.
Пешо обаче е заинтересован да получи дял от заплатата ми и впряга всичките си сили да помага.
“ То остана само ципчето да закопчеем де, те иначе станаха, няма да трябва да ги разширяваш“ осведоми го лелята с най – благия глас на света. Обяснявам, че не ги искам тия ботуши `щото са ми малки. Искам просто да си тръгна. Иначе ще ги пречукам и двамата и ще ги изнеса да се пържат на плочките отвън. Пешо обаче е ентусиаст.
„Ей сега ще ги закопчеем бе, може направо и с тях да си ходиш!“ Да бе, пич! И няма да ги свалям до следващата пролет, и въобще няма да ги свалям, щото крайниците ми ще красят някоя витрина в анатомичния музей в… Берлин примерно.
Тцъ. Ще си ходя. Преди обаче мисълта да е узряла в главата ми, (а инстинктът ми за самосъхранение сработва бавно) Пешо ме надкрачи, клекна и засили ципа. Закопча го. Явно лелята го пои с протеинови шейкове.
„Айде сега се разходи…виж, виж колко хубаво ти стоят на крачето… заспаха направо!“ Това беше реплика на продавачката, но в този момент исках да ги приспя и двамата. Мислех си как първо ще им забивам клечки под ноктите, и после… звънна телефонът. От “ Херос“ се обаждат, да ме питали дали ще искам чаршаф и покривало от тях… Не щъ!
„А за бонбоните да питам…“ И бонбони не искам. Искам вкъщи. Искам тия ненормалници да успеят да ме събуят и до края на живота си да ходя боса. Ъндърстенд, бейби?!
Лелята продължаваше да пърха около нас, Пешо гледаше самодоволно, Ицо все по – силно стискаше ръката ми, а кракът ми ставаше мораво – лилав.
И в тоя момент го ударих на рев…
Ицо зацепи, че не отива на добре работата с ботушите и се запъна да ги разкопчава, но не би. Не се откопчава тъпия цип. Лелята хукна да търси сапун, да сме натъркали ципа, а Пешо въобще не правеше връзка с кораба – майка.
Ели изпращаше смс-и, че бостана бил за бране. Аз мисля дали някой колега ще се навие да ми направи безплатна ампутация на мазол на лява пета.
Търкахме ципа със сапун, дърпахме, скубахме, доматите се консервираха… “ Абе, Ице, те по онова време не са ли носели метални гащи?“ – гениална мисъл се пръкна в бозавата ми главица!
„Кви гащи?“- тоя път аз го блокирах. “ Е нали питаше как са се пекли мацките, когато България е била на три морета? Ми с метални гащи. Мъжът ги обува на жена си, слага катинара, мята я в морето и е сигурен, че няма да изплува.“
Явно тази ми мисъл смути лелята, която с един замах успя да разкопчее ботуша и да го изхлузи. Обаче… аз излетях от столчето и само огромната и мощна ицова лапа ме спаси да не си строша блондинската главица. Пешо цъкна с език, заинтересован ще ли да искам да ми разширят ботушите, а лелята продължаваше да се усмихва. Тцъ. Подари ги на леля си. Намигнах му палаво, грабнах си Ицо барабар с доматите, чехличките в другата ръка и се засилихме към първото такси.
Щото аз бостан все пак имах за бране.
Междувременно идеята ми за металните гащи беше оборена, понеже те по това време още не били измислени бай дъ уей и така стигнахме до извода, че са се пекли без гащи.
Натоварихме се на първото такси, натоварихме и урожая и генерално отсякох „Окръжна болница“. Ама ако може по – бързо.
“ Колко бързо?“- чичко -таксиджия беше в очакване на команда.
„За осем минути може ли?“ (`щото мене работа ме чака).
“ Да не умира някой? “ – почна да се интересува чичето, но после предположенията му наклониха към свиждане, щото нали ние с тия торби… на свиждане отиваме. Обаче сме изтървали часа, та сега охраната няма ди ни пусне.
“ Не, бостана ми е за бране“, реших да му спестя тревогите как ще преборим охраната.
“ Ооо, и ти ли? И аз по едно време дини гледах, сега на домати минах, ма те сигурно ш` изсъхнат докато се прибера… още 5 часа съм на работа, та сигурно ще изсъхнат.“ Очевидно и двамата бяхме на земеделска вълна.
Точно почнах да разпитвам за доматите и пак се обадиха от “ Херос“. Получили нови кръстчета, не от пластмасовите, а от дървените, дали ще искам? Не искам. Инструктирах Ицо да вдига телефона, ако пак досаждат и се заех да обяснявам, колко е важно да си обера бостана, понеже съм инвестирала всичките пари в щрауси, а те ще снесат чак след три дни.
“ Ооо, мойте кокошки снасят на 12 часа, набутала си се с тия щрауси…“ Ицо реши, че шофьорът е от доста време в селското стопанство и прояви интерес.
“ К`ва порода са тия кокошки, че баба се оплака, че наш`те на село спрели да снасят?“
Изражението на шофьора в този момент не мога да опиша. Как може Ицо да не знае за кокошките, и дините, и фермите въобще?!
Пристигнахме. Нямаше повече време за обмяна на опит и се изтърсихме пред болницата. Пожелахме си богата реколта и по живо и не много здраво се помъкнахме към вкъщи. Времето вече май не беше толкова гадно. А на отсрещната страна на улицата над един гараж се мъдреше черна табела
“ Погребална агенция Херос“.
Добрахме се до вкъщи. Целунах Спиридон и му обещах, че ще продължим да си живеем заедно.
Поне аз де. Ако не ми се обади утре оная с чаршафите.