Невежеството, Владко, зелето с копита…

Рано е. Около осем. За други може и да не е, но за мен си е престъпно рано.
Имам уговорка с Ася да се домъкне към девет. Ще учим италиански.
Комшийката по стара традиция се е подпряла на звънеца и се моли на Ра, Перун и слуховия ми анализатор най-сетне да чуя, че се звъни.
Отварям, явно не в особено приличен вид понеже ме поглежда много укорително.
Така ме е гледал само татко, когато ме хвана да пуша.
Запътвам се обратно към леглото, а тя с маршова стъпка се отправя към кухнята да прави кафе.
Нали споменах – традиция.
Ей затова си я обичам комши. Ако не е тя, сирота ще си умра.
Две премигвания по-късно сме се пренесли на дивана и се радваме, че не само бате Енчо може да се подиграва с децата, но и те могат да му се подиграват.
Междувременно сме обсъдили новата маска за коса с рибено масло, памперсите и съм получила ценни съвети какво да правя, ако един ден ми замиришат краката. Инфото е безценно.
Благодаря й сърдечно, черпя я с харизани лукчета и обяснявам, че Ася ще пристигне всеки момент, за да се образоваме.
Тя сподели, че отивала да готви… и мигновено усетих някаква сила да ме тегли след нея.
-Какво ще готвиш?-питам с онзи поглед, който го имат само кучетата пред баничарниците.
-ЛАХНАСНОГИ! Тихомир от една седмица ми мрънка… -изстрелва тя, а аз съм в леко недоумение, но не смея да попитам пак.
В този момент злобно завидях на Тихомир. Идея нямам какво е въпросното манджо, но аз от месец и нещо живея на пица и кола, а и като се сетих, че комшийката е работила като готвачка по разни ресторанти….
Ням-ням…
Слюнчените ми жлези се активизираха на макс и въображението ми започна да цъка като часовников механизъм.
ЛАХНАСНОГИ!
Леле, колко екзотично звучиииии. Сигурна съм, че е нещо с мръвчици. Може би със зеленчуци и соев сос. Или с портокали… Мммм…
Осъзнавам, че трябва да си изпрося обяд. Почти съм докарала погледа на кученцата…
Повече от месец само пица… Така не се живее!
И ето идвааа най-щастливия…. не, идва Ася. Връхлита с бясна скорост във входа… За малко да отнесе некролозите от стъклото.
Ася, само да вметна е филолог, моята будна съвест и неизменна част от скучноватите ми житие и страдания. Влача си я за свидетел в случай, че ми потрябва алиби някога за нещо. И това е така откакто откриха, че пастата за зъби „Поморин“ укрепва…. косъма на четката. Абе , разбирайте отдавна. Край на вметката.
Та носи се Асето срещу мен и първият въпрос е: „Готово ли е кафето?“. Готово! -казвам и ентусиазирано обяснявам, как днес ще ходим на специален обяд и ще хапнем екзотична манджа. Дори знам къде ще ни я приготвят. Тя не е впечатлена.
До обяд е скучно. Италиански. Цигара. Пак италиански. Цели 4 часа.
Оххх,12 е!!! Най-накрая! Идея си нямате какво е в главата ви да се гонят мръвки, да преглъщате слюнки и да трябва да докарате произношението. Едва дочаках Ася да каже „Почивка“ и излетях от стаята.
Реших да си спестя разкрасителните процедури, директно скочих в маратонките и грабнах ключовете.
Отиваме при майстор Митьо!
При майстор Митьо е единственото място, където освен интернационална кухня, приготвят всичко по желание на клента, а дори и да не могат да го приготвят, ще прекосят целия град, за да го доставят.
Любимо място.
Връхлитаме по шумахерски и паркираме на първата съзряна маса.
Почти на метър-два от кухнята. Щирлиц(сервитьорът) пристигна с меню на секундата. Защо Щирлиц, не питайте. Ася ги кръщава.
Аз нямаше какво да избирам. Ася си е по класиката и веднага занарежда: хапки кашкавал, пилешка пържола и чаша Шардоне…
-А за вас?-пита Щирлиц и ме пронизва с поглед сякаш забива кама в стомаха ми.
-Ъъ, имате ли ЛАХНАСНОГИ??? -питам обнадеждено иииии ще е страааашноооо, ако каже Не!
-А дали не е лАхна с нОги???-отново забива камата в мен.
-Амиии може и това да е… Да, това е!!! -и се подготвям за душевни фойерверки.
Тук Ася подскача от стола, облещва очи и за миг помислям, че дъвката й ще изскочи през лявата очна ябълка.
-Сигурна ли си? -това го казва едно такова хем с възмущение, хем с почуда.
-Да сигурна съм!Възражения ли имаш?
-Не, както искаш…
-Момент само да попитам в кухнята. -изчуруликва Щирлиц и след секунда се връща ухилен.
-Има-казва-, но ще трябва да почакате…
/Аз до тука съм дошла, та няма да изчакам. Кво пък си помисли тоя?/
-Разбира се -казвам и ми се струва, че долавям ехидна усмивка върху физиономията на Асето.
Тя провежда кратък телефонен разговор, разяснява набързо къде се намираме и ми съобщава, че Ванката(брат ми) и Владо пристигат.
-Кой Владо?!? -питам сякаш познавам хиляди владовци и вътрешно всичко ми заподскачва.
-Същият Владо -изкикотва се- дето му точиш зъби от миналата година.
Вече се изчервявам, препотявам и потропвам нервно, раздвоена между мисълта за специалитета и Владко.
-Какво по-хубаво? Прескачаме онова, кой кого ще покани, „а телефон?“ и минаваме директно на обяда(да си призная, почти играя ламбада)
-Да, да, разбира се… -продължава да се подсмихва, защото: първо-за разлика от мен знае какво съм си поръчала и второ, осъзнава неугледният ми вид… и много вероятно знае какво ще се случи тепърва.
Докато сервитьорът притичва насам-натам с поръчките на госпожица филолог, пристигат Ванката и Владкооо и шумно се изтърсват при нас.
Аз си преглъщам зъбните протези и от този момент ни вопъл, ни стон.
Мамка му, иначе съм голяма отворка!
Добре, че е Ася, да поддържа някаква дискусия,`щото моето същество в момента е като глухоням пекенез.
Обачеее… Зоркият поглед на Ванката отразява, че пред мен купи и чинии няма, при което въпросително се извръща към милата ми другарка.
-Тя си чака поръчката. Ще яде лАхна с нОги! -заявява гордо на всеослушание.
Три секунди по-късно и тримата се тресат в бурен смЕх, а аз все още нищо не разбирам.
Някъде зад нас се носи аромат на печено месо и аз съм повече от убедена, че след малко мръвките ще бъдат пред мен.
Щирлиц излиза от кухнята с вдигната във въздуха ръка, а в дланта му се е разположила чиния с диаметър поне колкото джантите на Лупо. Или поне така ми изглежда.
Освен, че не мога да говоря, преглъщам трудно.
ТАРА-ТА-ТАМ!!!
-Заповядайте!Приятен апетит!-пожела Щирлиц и се оттегли.
Ммммдаааа…
ММММ НЕЕЕ!!! Какво по дяволите…..?!?!
Ония тримцата правят мексиканска вълна и отново подхващат тирадата със смеха…
А пред мен се мъдри огромна чиния с кисело зеле, изпод което наднича прасешко копито!
Плаче ми се…
-Извинете, какво е това?-питам Щирлиц,`щото на мен все още не ми е ясно.
-Лахна с нОги!-убеден е той и се опитва да убеди и мен…
-Ама това е зеле! С копита! -аз съм възмутена и огорчена
-Амиии да, това е, което поръчахте…
Лека-полека започвам да асимилирам.Навързах нещо с ногИте…
По-дяволите… искам да умра, ама няма да е.
-Отивам да си измия ръцете -засилвам се към тоалетната, където се сещам как преди час в колата Мишо Белчев се жалваше, че младостта си отива докато кестените цъфтят, а той със стиснати юмруци се завързва за някакъв стълб. Жив да го оплачеш…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: