Латерна в асансьора

Седемнадесет етажа надолу пешком.
Осемдесет и пет стотинки, петнадесет минути време и търпението да изчакам девет човека пред кафе-мешината ми струват три кафета, които трябва да занеса седемнадесет етажа нагоре. Пеша.
Чакам си от кафе-машината да потече жива вода и мятам едно око към телевизора при портиера.
Имам подозрения, че мацката от рекламата на Райфайзен е с паркинсонов тремор и се успокоявам, че докато тя и останалата част от семейство Райфайзенови си изплащат ипотечния кредит, хляб за колегите в психото ще има.
Изчаквам си и последната капка кафе и се помъквам по стълбите без въобще да си правя илюзии, че ще успея да се вредя за асансьор.
Болничните асансьори са мултифункционални съоръжения. Освен за стандартните дейности превоз/пренос могат да се използват още поне като тоалетна, спалня и столова.
Обикновено с асансьора се транспортират здрави, болни, полуживи, манджа, апаратура, санитарни материали, персонал, случайно попаднали предмети и на кой каквото му се откъсне от сърце. Или от друго място. Важното е да има.  Абсолютно задължително е всичко да е заедно.
Май само неживите са с привилегии, освен ако на някой не му излезе късмета да се гътне у транспорта.
Придвижването до седемнадесетия с машинката отнема около десет минути. Чакането- между двадесет и час в  зависимост  от трафика. Спира на всеки етаж. Там някой отваря вратата, изпуфтява насреща, така че да ти стане ясно, че си проявил небивала наглост да се качиш в превозното средство, че и да се возиш в него, изпуфтява пак и съобщава на всички, че място (вътре) няма . Поне в този живот.
И понеже  съм от малкото имащи щастието да разполагат с два крака и цял бял дроб, си ползвам стълбите. До обяд. Което ще рече поне още три курса по вертикалата.
Катерейки се си повтарям няколко пъти кое е кафето със захар и се опитвам да предвидя колко народ чака пред отделението, понеже по стара българска традиция всички се разболяват в петък. По възможност в края на работния ден.
Някъде между осмия и единайстия се обажда Поли. Заминава на някъде си, ще липсва от девет до обяд и поверява отрочето си на моите компетентни грижи, като междувременно трябва да посетим логопед. С детето, не с Поли.
Точно дава последни наставления, когато от коридора се понася вик : “ Атанасеее, тея тоалетни що пак са мръсни бе? “ Отговорът е в почти същата тоналност – “ Ми серат бе, другарке! “
– Кой с*ре?- пита Поли, явно дочула виковете
– Другарката. – казвам, щото тепърва да обяснявам за бай Наско, който е бил осемнадесет години стрелочник и се е преквалифицирал в санитар, не ми се ще.
На дванайстия си намирам компания. Приказлив дядо, гладко избръснат, има вид и на изкъпан, мирише на одеколон и малко накуцва с левия крак. Катерим се и си лафим.
Настъпала го кравата. Осемгодишна, балканска порода, почти двайсет кила мляко на ден давала.
– Лоша работа.., ама ще се оправиш, няма страшно! – опитвам се да му съчувствам, с ясното съзнание, че никога не искам да разбирам какво е да те настъпи крава.
С двайсетте кила мляко в нея.
Аз двайсет кила мляко само на витрините в Била съм ги виждала, макар че при нас добитъци всякакви водят. Обаче мляко никой не дава.
– Е, кога ше се оправя?  Само рецепти дават, пък никой не ще да ме лекува.
– Ми ти ще се лекуваш! Рецепта нали ти дават? Както се казва, нищо, но от сърце!
На седемнайстия се разделяме – той по живо, аз по здраво.
Има около петнайсетина пациента, които обаче Есмералда ги интересува видимо повече от моята скромна персона, така че решавам да не и отнемам ефирно време.

11:15. Седемнадесет етажа надолу да забера Мони, с която ще ходим на логопед. Малко не ми е ясно дали има специалист способен да се справи с хлапе като Мони. В смисъл, че според мен проблема на детето не се изразява в това, че не може да говори, а именно обратното – говори прекалено много.
Още от входа ми скача на врата, омазвайки ме с новото червило на мама  (нейната, не моята)  и  обяснява  на всеослушание  за новата леля в градината, която според татко и имала „ееееййй такъв задник, като каЛосеЛията на ГАЗ-ка“  и разтваря широко ръце, за да покаже точно колко.
Псувам татко и на ум и се опитвам да обясня, че така не се говори. Или поне не пред всички.
Малката обаче, веднага ме контрира.
– Ама тати така каза! Щом тати казва, `начи е вяЛно…и тати не ми дава да уъжа!
Браво на тати! Въпреки безгранично добрите чувства, които тая към родителите на това прекрасно създание съм склонна да потвърдя тезата, че идиотите създават малки идиотчета. Това обаче понякога се разбира твърде късно.
Обяснявам на Мони, че малко по -късно ще ходим на логопед, с ясната мисъл, че не мога да изтезавам хлапето по стълбите. Въоръжавам се с търпение и междувременно давам напътствия, че в асансьора не се говори, не се скача, за да проверим дали ще падне и ако е възможно не се диша.
Трябва да вземем и кафе, за да спестим един курс седемнайсет надолу- още толкова нагоре.
Водим се за ръчичка. Аз -омазана с червилото на мама, накичена с шарени гривнички, облечена в зелен екип,  тя – с шепа моливи в ръка, рисунка изобразяваща лелята от градината, шарени гривнички и червилото на мама навсякъде по нея.
Нещо като тест -образци за ранен кретенизъм.
Награбвам поредната тройка (кафета, не кебапчета) и заставаме в засада да дебнем асансьора.
Учудващо возилото пристига почти веднага, при това само наполовина пълно.
Натъпкваме се при останалите шестима, количката с манджа и стативите с кръвни проби и отново повтарям, че в асансьора се мълчи. Оттук насетне остава само да се моля Мони да го е разбрала.
Асансьорът спира на всеки етаж, където се намъква поне още един човек и всички започваме да се усещаме наистина близки предвид задушевната обстановка.
Към петия етаж на детето започва да му омръзва да се вози и усещам как след малко ще проговори.
Обаче само правя знак с пръст да мълчи и продължавам да се моля.
-Наведи се да ти кажа нещо- проговаря значително по-рано отколкото очаквах.
– Не мога сега. После ще ми кажеш. – в случая ние сме най-отпред  до вратата с гръб към всички останали. Аз държа чашите скафе, а Мони се върти във всички посоки и шари с очи. И иска да се наведа. Да бе!
– Ама само да ти кажа нещо…
– Добре, кажи.
– Пък ей тоя батко отзаде миЛише на паЛфУм и ти наднича пЛез гъЛба!
-Добре- отговарям с надежда диалога да приключи и се радвам, че баткото е нейде отзад и вроятно не вижда омазаната ми физиономия и моливите стърчащи от джоба ми.
-Т`ва в тенжеЛата манжа ли е?
– Да-казвам- това е обяда на пациентите.
-Да сложим ли в една чинийка на детето? – тук се включва и санитарката, поглеждайки ме въпросително.
– Ааа не, мама казва, че това дето го готвите тука и кучета не биха го яли !
Мълчание. Санитарката ме гледа възмутено. Останалите ме гледат…по-скоро със съжаление. Забивам поглед в пода и усещам как започвам да стискам ръчичката на Мони. Остават около шест етажа. Тоест шест пъти асансьорът ще спре, което означава достатъчно време малката да изтресе още нещо.
– Чичо, ти доктоЛ ли си? – Аз вече не смея да погледна кого пита. Искам просто да пропаднем в шахтата и да повлека малкото проклятие с мен.
– Да, – чувам в отговор- а ти защо си тук, болничка ли си?
– Не, ще ме водят на  педагог,  `щото не мога да казвам Уъ! ( „Р“ б.а.) Мама  не би ме довела тук на доктоЛ, `щото само гледате как да бастисате някой !
Пак мълчание.
Аз ли Боже криво те помолих, ти ли криво ме разбра!?!
Когато асансьорът спира се изнизвам със светлинна скорост помъквайки Мони.
Дано не са ме запомнили, че нямах време да обясня, че не съм и майка.
Половин час по-късно сме при логопеда. Дъвчем тапи, плюем, опитваме се да произнасяме звуци… Аз също, защото не може само на Мони да и се подиграват, че е маймуна.
Логопедът задълбочено ми обяснява, че детето е като гъба и попива всичко, което види и чуе.
Тук ме пронизва идеята да направя детето по-по-найче и да отмъстя на бате Енчо за всички онези съботи, в които ме е събуждал по никое време.
Мнението на доктора е, че има напредък по отношение на говорния дефект.  Обаче понеже детето било любопитно, все пак трябва да се съобразяваме какво говорим пред нея.
Излизаме от кабинета и тръгваме пеша по стълбите…, а някъде по коридора се чува: “ Атанасеее, тая тоалетна що е мръсна пак?“
“ Ми серат бе другарке! „…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: