Качи ме, мамо, на БДЖ-то на чужда сватба да ида

Прекрасен майски предиобед е, а ние с Галчето се отправяме към ЖП гарата, натоварени с по един сак багаж, раница, кашон с чинии, същият такъв с чаши и торба провизии. Отиваме на сватба в Добрич. Мечето се жени. Първо пътуваме по направление Стара Загора – Ямбол. Сватбата е крайна дестинация.
Аз съм значително по-въодушевена от пътуването, понеже последният път, когато съм се качвала на влак беше преди десетина години на един панаир в Харманли.
Добрич свързам само с Йовков, макар все още да имам подозрения, че Добруджа е друго.
По пътя обсъдихме Трайчо, който през последните три часа ни изчете обширна лекция за качествения състав на чревното съдържимо, показа няколко картинки и изрази дълбоко съжаление, че няма лабораторен материал, с който да подкрепи твърденията си. Колко жалко наистина…
В 12 по обяд се добрахме до трен-станцията. Галчето остана да варди стоката, а аз се отправих за билети.
Лелята на касата изглежда като гущер близал лимонтозу.
Въпреки тежката си съдба и неправдите на трудовия процес, решава да ме обслужи отронвайки дълбока въздишка.
-Добър ден, -казвам- два билета до Ямбол.
-За 13 или за 13 и 30? – пита лелята, ама направо си хапе
-За 12 и 10 -отговарям.
-Няма влак в 12 и 10! Имаше в 12 без 10, обиколния пътник, но той замина!
-Ама на таблото пише, че в 12 и 10 има влак за Ямбол. – продължавам да си тропам моето
-На таблото много работи може да пише! Влака в 12 и 10 замина в без 10, заради рамонт на трасето-лелята вече започна да ми се карааа.
-Мхъм… А кога казахте е следващият? -въпреки всичко се старая да съм любезна.
-13 и  в 13 и 30! Вие за кой сте?
-Ние сме за безплатния, но за всеки случай дайте два билета за тринайската – показвам, че и аз мога да взимам високи тонове.
-Редовни ли?!
-Амиииии (от`де да знам по дяволите?)… За мен редовен. Спътничката ми е с маниакална депресия, редовна ли се води?
Жената въздъхна мноооого тежко… („Ех,либе,либеее,на кого ме оставяш…?“)
-Карта имате ли? -пак въздъхва
-Ми не, нямаме си. Ние знаем къде отиваме. Може ли два билета за Ямбол? -ставам все по-настоятелна.
-Иди питай спътничката си имате ли карти и се върни тогава! -с това деловият разговор приключи.
Връщам се посърнала при Галчето и питам имаме ли карта. Не знам за какво е, но или дамата държи точно да и покажа маршрута, или вече и за БДЖ-то се вадят разрешителни.
Галчето ми натиква някакво картонче в ръцете и казва:
-Аз имам. Ти-не. И побързай!
`Баси повредата дето съм!
Не стига, че не ми дават билет, ами и карта си нямам. Ся` ,ако не ме пуснат във влака кво да правя? А тоя сервиз на касиерката ли да и го… завра в… ръцете?
Госпожата явно ме е запомнила, защото директно изстреля:
-Ще пътуваме ли?
-Ще пътуваме! Два до Ямбол за 13ч. Единият за мен, другият за картата.
-Коя класа?
-(А сега де?) Ами за която ни оцените. -дрънкам си.
-Давам ви за първа. С четиресет стотинки повече. Осем и петдесет.
Само повдигнах рамене, благодарих и заприпках наобратно. Галчето се разсърди, че влака е чак след час. Изломоти нещо за слонското ми спокойствие и прибра билетите.
Затричихме се в някакво тенекиено съоръжение, претендиращо да е „кафе-апИрИтИв“ и пихме най-отвратителното кафе на света. Нещо като онова с ръж и леблебия, но по-скъпо. Затова пък ни просмукаха с аромат на кебапчета и облак и ни превърнаха в апетитка за всички помияри наоколо. Включително и тези вътре.
В 13 без 15 се бяхме заковали до втори коловоз, когато някаква жена съобщи, че всички за Ямбол трябва да се придвижат към северния вход.
Невежството ми отново проговори и аз реших, че „Пирели“ и „Мишлен“ са се обединили с БДЖ и са проектирали железничарски гуми, понеже нямаше друго логично обяснение да ни насочват към Бургаско шосе.
Логичното обяснение дойде, когато ни разясниха, че поради ремонт на трасето ще бъдем „извозени“ с автобус  до Нова Загора, където ще се прехвърлим на влак за Ямбол.
Гадните жепейци убиха всичките ми надежди за БДЖ атракцион.
В автобуса имахме щастието да ни натоварят при хората.
Нас и другите 120 бройки ни пакетираха компактно в два „Чавдар“-а, като местата за седящи се разпределяха по категории: нахалник, инвалид, пенсионер, майка с дете. Ние се класирахме при правостоящи с багаж.
Аз и Галчето изтипосани на пътеката, прегърнали кашоните с посудата. Зад мен симпатичен момък ме подпира. Или аз него- не знам точно, важното е, че се подкрепяме. Над нас мъжки глас възпява някаква Елена в пустинята. В таралясника не се диша, обаче това не пречи на шефчето `дето върти волана да си смуче фаса и да си хигиенизира дупките с нокът. Нос, уши, пъп… нататък не гледах.
Сигурно заради него ни съдраха по 40 стотинки отгоре, `щото във втора класа едва ли предлагат такава гледка. Късметлийки сме, първа класа бате!
По някое време скочи една жена и викна: „Билееети и карти за проверкаааа! „
Поглеждам Галчето снизходително и се моля да не ме натовари и с другия кашон, че ще чуем как дрънкат семки и бонбонки.
-Помоли някой да извади билетите от джоба ти де, к`во толкоз? -казвам и почвам да душа наоколо понеже отнякъде се носи необичаен аромат.
-Госпожата отпред може би? -засмива се и ми посочва предната седалка.
Надигам се на пръстчета и виждам баба и внуче да се гледат почти влюбено и обядват. Трапезата включва геврек, зелен чесън и луканка. Детето най-вероятна няма зъби или е с изкълчена челюст, понеже баба му сдъвква и му подава сАмо да преглътне. Горкичкото.
Кондукторката обаче развали банкета. После стигна и до нас.
-Вашите билетчета момичета?
-Амиии нашите билетчета са ми отзад, ако може да бръкнете да ги извадите, че мен ми е малко трудно с тоя кашон.
Аз и младежа зад мен асимилирахме преди нея какво е изтресла.
-Аз мога! -додаде младежа, но аз го разубедих, `щото а е мръднал и отиде посудата. На него се крепя.
Имах усещането, че всички се хилят, но не посмях да погледна…
След малко ни стовариха на гарата в Нова Загора. Красота неземна!

Във влака се уредихме с купенце само за нас двечките. Вътре- кожени диванчета в масленозелено, прозорци от матирано стъкло, стенописи от миналия век… Вратата автоматик. Влака тръсне-хоп отваря се. Пак тръсне-хоп затваря се. Модерна работа!
През целия път спокойствие. Само поля и песента на колелетата.

Да отидеш в Ямбол е все едно да попаднеш в центъра на Вселената.
Някога оркестър „Кристал“ изгряха оттам. Минаваш по главната, а всички вперили поглед в теб. Радват ти се, подсвиркват, ръкопляскат… Като на ревю. Сядаш на кафенце, а Тунджа почти ти облизва глезените… Ехх, романтика… за кратко.
После бърза баня и хапване у Галчето (да е жива и здрава майка и). Оттам обратно на гарата.
В 18 и 30 ще ловим влак за Варна.Живи,умрели трябва да стигнем.

Влака от София имаше час закъснение. Жалко. Исках да се науча да спя на нар. Или поне на пейка. Ама влака пристигна малко преди да изтръпна.
Успяхме да се намъкнем при един мустакат чичо. Две спирки по нататък се присъедини баба с вързоп кокошки. Три броя нанизани на сезал. Носачки били. И аз съм носачка. Нося половин гардероб дрехи, вибромасажор и италиански сервиз за кафе. Те к`во носят? Кокошинки?
Галчето заспа. После и чичото, но той се събу. Успя да упои кокошките. Бабката не.
По някое време излязох да пуша, но се оказа, че не може. Ама младежите от другото купе бяха сладури. Ударих две глътки от тяхната ракия, но не умрях.
Тъкмо се върнах да вардя Галчето и багажа, когато се обади Мечето, че заради едночасовото закъснение няма да успеем да хванем влака за Добрич. Изкомандва да слезем на гара Повеляново.
Там ще е свързочното.
Това сигурно трябваше да е някой живописен обект на българската архитектура от първа страница на историческата книга на БДЖ… Контролата ни информира, че трябва да слезем на следващата спирка.
И слязохме.

Преди да се огледаме влака отпраши. Картинката е неописуема. Мечтата на туриста.
Часът- около 22. Пред нас-бариера, поляна и завод. Зад нас-вероятно гара. Около завода дим и тъмнина. Около гарата само тъмнина.
Мернахме някакво фуражка и преценихме, че е по-сигурно да чакаме на гарата, вместо пред завода.
Възседнахме саковете и зачакахме някой влак да ни прибере.
-Лелее, к`во правим тука?- отрони по едно време Галчето
-Ядем бонбони „Детска радост“ и чакаме някой Чикатило. Бих искала да съм първа, ако не възразяваш.
-За кое да си първа? -пита пак с отегчение
-За Чикатило.
-Стига глупости! Дано до час дойде влак, че ще си умрем в тая пустош.
В този момент от тъмницата се чуха стъпки и някой се мъкнеше към нас.
-Галч, Чикатило идва… -опитвам се да я посъбудя, `щото в този си вид не е никак забавна. Дори и след два пакета радост.
След секунди ни се лепна някакъв дядка, военен пенсионер, чакащ влака за Добрич.
-К`во правите тука по т`ва време бе момичета?
-Почиваме. Още малко и може да се обадиш в агенцията. -гадинката в мен проговори
-К`ва агенция бе момичета? Не чакате ли влака?
-Агенция „Вечност“. И вие ли сте за там? -пак не се стърпях
В този момент Галчето ме сръчка, което трябваше да е знак да замълча. Обясни му, че чакаме влака за Добрич и на всичкото отгоре го почерпи с нашите бонбони.
-А, значи заедно ще пътуваме!
-(Към отвъдното ли…?) Чудесно, (…няма да мрем сами) ! – и аз почти се зарадвах, защото бях сигурна, че накъдето и да сме тръгнали, живи няма да стигнем.
-А вие с какво се занимавате момичета? -дядката определено си търсеше събеседник, но аз сдадох фира. Само прошушнах на Галчето: „Кажи,че сме сервитьорки“, `щото знам какво следва, ако не излъже.
Обаче Галя си е Галя. Никога не ме слуша.
-Доктор съм…(браво Галч!)
-Оооо,много хубаво. На мен доктор ми трябва! (казах ви, че знам…)
-Що, дисменорея ли имаш? -продължавам да съм невъзпитана
-Не коксартроза и разширени вени. КосмодиКса всe ми е отзад, ама не помага.
-Амиии аз за коксартрозата много не мога да Ви помогна… -измънка Галчето
-Аз и перде имам, на лявото око! -явно много му трябва доктор
-А с простата как сте? -питам си .
-Ами трудно уринирам, по-често вечер… -продължава да споделя
-И аз . Особено когато няма къде! -Тъкмо намерихме обща тема и Галчето пак ме сръчква.
-Ама вие не можете ли да ме прегледата все пак?- к`вот си дедо знае, туй си бае…
-Можем! -казвам- Ако забременееш, но трябва да сме живи…
Дядото пак не е разбра, но за негово нещастие влакът дойде. Късмет му се вика!
-А за хемороидите нещо дали не можеее….?
-Не може деде. Гинеколог хемороиди не лекува !- усмихнах му се прощално и се качихме в друг вагон.
Вътре просто онемях!   И предното дето се возихме беше влак, но бяха забравили да го излижат и полират. То лампи, то парно, една мила кондукторка… Те това е!
Гара Повеляново е меката на железопътните технологии!
Събудихме се в Добрич, където ни посрещна Мечето, с цялото вълнение от предстоящата на сутринта сватба. Не помня как сме се прибрали, но спах като къпана…
Сънувах жената от гражданското, дето реди ония тежки слова, дядото, който подарява две кози за дамазлък и как бабата на младоженеца харизва на младото семейство двайсет тухли за външна тоалетна…а ние- със сервизи. Шматки!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: