В една държава на проститутките съвестта ме преби зад ъгъла

“ Момиче, купи си букетче! Помогни ми… за хляб…“чувам на ъгъла на Славянска и Руски.
Отвръщам глава подминавайки бабичка, която ме моли за помощ.
Преминавам кръстовището, прескачайки строителни отпадъци от новостроящия се мол и виждам отражението си в прозорците на хотела отсреща.
И разбирам, че минута по – рано пренебрегнах не кварталния пияница, който ще пропие изпросеното, а една баба, каквато можеше да бъде и моята.
Двеста метра по – надолу си купувам списание, струващо четири хляба.
Завивам по Царя и влизам в заведението, където си поръчвам кафе и сок на цената на пет хляба. И през цялото това време си мисля за бабичката, от която толкова ловко се измъкнах.
Поглъщам отровата на половин кутия цигари.
И ме e срам.

Аз мразя тези моменти, когато се чувствам като утайка, защото съм си позволила да вляза в квадрат, където два грама брокат създават по – приятно усещане от едно мило и сърдечно “ Благодаря“.
Седя и се срамувам от своята безсърдечност, опитвайки се да изтрия някакво лепкаво усещане по пръстите в лъскавите страници на списанието.
Попарвам емоциите с горещо кафе и се правя, че не забелязвам колко е горчиво.
В този момент съм просто един слепец от съвременното ни общество.
Аз съм  като всеки един средностатистически българин, който не желае да мисли за проблемите и някъде, дълбоко в себе си, укоряващ се за тази си слабост.
Заробен в желанието да живее на вълната на модерния позитивизъм.


„Момиче, купи си букетче! Помогни ми… за хляб..
.
моли бабата, всред тълпа, избутваща я с огромните си торби с покупки. Държи в ръка увяхващата си вяра, че на този ъгъл минават човеци и гледа в земята, докато гласът й притихва. На ъгъла на Славянска и Руски.
А утре, същият този ъгъл, по който заедно отъпкваме прашните си надежди ще бъде продаден за хиляди нейни пенсии.
Прекарани през „Ариел“ пари, които ще украсят врата или ще надуят циците на нечия любовница.
Зад този ъгъл, и  в зайчи гъз да се заровиш да търсиш, няма да намериш автомобил по-евтин от гарсониерката на тази бабичка.
Зад този ъгъл срещу фантастични суми превръщат комплексите в олигавено самочувствие. И никой не го интересува обезверения й живот, в който бръчките й не струват нищо повече от собствените й спомени.
На този ъгъл тънката й плитка и грижливо изгладената забрадка не впечатляват никого.
Тук такива като мен отмятат глава като крави и в отговор на молбата за помощ просто ускоряват крачка.

„Момиче, купи си букетче! Помогни ми… за хляб…“.
Ехото забива стружки в мозъка ми.
Повдигам уморената си млада ръка и поръчвам мартини.
Време е да се върна в опиянено – опушения си БГ живот.

1 Response so far »

  1. 1

    Nadinka said,

    Така е. Тъжно, но факт. Само че малко хора се замислят над всичко, което си написала.


Comment RSS · TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: