Една лайняна зимна история

Бел. авт. – Историята не е моя, аз просто я разказах по моят начин.

 

 

Вчера се насрах. Буквално. В центъра.

Не е смешно. Голям, здрав, привидно интелигентен мъж напълни гащите.

А ето как се случи това…

Вървя си аз по центъра, на никой не преча, никой не ми досажда на мен и изведнъж ми се припърдя. Аз обичам да си ги правя тия работи, пък и дядо все ми е казвал, че хубав човек лоши работи в него си не държал. А и обстановката си беше като по поръчка – студеничко, неоживено, на стъмняване… абе кеф! Пък и не съм аматьор в тая работа. Не че се хваля, ама вкъщи като пръдна и на съседите им се събират пердетата.

И така. Реших аз, че ще пускам газовото. Натиснах газта и докато стане работата усетих, че съм издухал клапана. Стоя насред центъра и върша, така да се каже големия зор направо в гащите. И нищо не мога да направя. Пълзи си без да ми иска разрешение.

Винаги съм се учудвал, че когато сереш вкъщи, винаги го правиш спокойно и на порции. Изстискаш сто грама, стегнеш и хоп… отрежеш. Прелистваш следващата страница на вестника, преглеждаш заглавията и изстискваш следващата порция.

Когато се осираш в гащите за никакви порции не може да иде реч. Задникът ти просто се отваря и всичко се излива. При това се отприщва толкова широко, че оставам с впечатлението, че той (задникът) без мое съгласие, участва в конкурса “ Изсери хълмче с диаметър 30 см и спечели мобилен телефон“. Пита се, за чий х*й му е на моят задник мобилен телефон?

По мое мнение сериозно се осрах. Стоя, вече изпотен, насред центъра и мисля… Да стигна до вкъщи е колкото да драпам до Перник на колене. Няма да я бъде тая. Продължавам да стоя и опитвам да открия изход от ситуацията.Нещо трябва да правя. По едно време се усетих, че навън всъщност е студено. Мисля си… ще поседна на скамейката, „крема“ ще замръзне, после се бухам на градския и така на прибежки ще се добера до вкъщи.

Седнах на пейката и седя. Чакам да стегне дето се вика. А на задника ми едно топлоооо…

И изведнъж ме атакува мръсна мисъл… ако мат`ряла замръзне и с яйцата ми е свършено!Стана ми лошо от тая мисъл. Скочих. Хората нещо почнаха да ме заобикалят. Явно виждат, че замислям нещо и не искат да ми пречат. А аз стоя и нищо не мога да измисля. Така поне 5 – 6 минути.

И изведнъж ме осени гениална мисъл. Сега ще вляза в някой вход, ще се кача в асансьора, ще си сваля гащите, ще си избърша задника с тях и бегом вкъщи.

И така… Значи влизам аз в един вход, викам асансьора и усещам, че положението на задника ми вече започва да изстива. Излязохме от горещите новини, дето се вика. Честно да си кажа, усещането не е от най – приятните. Във входа осъзнах още нещо – от мен наистина вони малко кофти. Не! Доста кофти.

Асансьорът пристига. Пъхам се аз вътре и моментално натискам най – горното копче, което оказва се е за 14-я етаж. Междувременно с другата ръка откопчавам панталона. Идеята е да не губя време, за да може да се справя докато стигна до 14-я.

Тъкмо вратата се затваря и в този момент в асансьора връхлита някакво мило създание. От женски пол.

Да го е*а! И него и ситуацията!

– А, вие сте за 14-я! Аз съм за 13-я. – изчурулика тя – Ама нищо, ще се кача с Вас до 14-я, пък после ще слезна пеша един етаж.

“ Разбира се, че ще се качиш, аз вече натиснах копчето“ – помислих си, докато си закопчавах панталона.

Асансьорът потегли, а аз всеки момент очаквам да сдам фира. Гърбът ми е изпотен, а лайното на задника ми съвсем изстина. Мисля, че в асансьора започна да вони много вече, защото милото създание ме изгледа някак странно. Направих глупав поглед от типа “ Не съм срал аз в асансьора“, надигнах рамене и мълчаливо забих поглед в гърдите й.

Пътуваме си мълчешком няколко етажа и изведнъж… Мамка му! Някъде около 10-я етаж, асансьорът ни направи реверанс, изскърца жално все едно си взима довиждане с нас и лампата угасна. Малко ми остана да се осера втори път.

Асънсьорът заседна.

– Т`ва да не закъса асансьора?!? – попита девойчето и едно сладко и трепери гласчето…аха да свърши!

– Ами ако правилно разбирам, предвид преждепроизходящото, точно това се случи. – отговарям придавайки си интелигентен вид. А през това време мисля какво да правя с размазаната торта в гащите и осрания си задник. Щото нещо трябва да правя все пак.

И изведнъж девойката циврейки натисна ня`кво копче и започна да говори с някой, като съобщи адреса и почна да реве за помощ.

Аз като си представих, че ей сега ще се домъкнат техниците, ще почнат да ни издърпват оттук и да питат защо така мирише на лайна и още повече ми се досра.

А в асансьора е тъмно, пък ако щеш очите си спукай от мигане.

И изведнъж загрях, че докато в асансьора е тъмно трябва бързо да си сваля панталоните, да си събуя гащите и после да ги сбутам в ъгъла. А като светнат лампите тя (девойката) ще види, че наистина не мирише от мен.

Разкопчавам панталона. Обаче явно вдигнах доста шум и тя веднага :

– Какво правите? – попита и преглътна шумно.

– А, нищо, настанявам се по – удобно, че май дълго ще чакаме. – а през това време внимателно си изхлузвам панталоните, за да не взема още повече да доомажа положението.

– А какво мирише така? – попита тя изплашено, а аз за малко да изпляскам, че съм се осрал на улицата и затова така мирише. Обаче запазих самообладание.

– Някакви пияници серат в асансьорите, не може да се диша направо. – а през това време вече съм си свалил нацяло панталоните и стоя насред асансьора с осрани гащи.

Взех че си помислих, че ей сега, ако светне тока и девойчето наистина ще се гътне. Ако не успее от миризмата, от гледката –  със сигурност. НО вече нищо не може да се направи, така че продължавам да работя.

Момичето започна много шумно да преглъща. Явно и тя се е осрала от уплахата.

А аз се въртя и наистина много шумно действам. Мисля как да стане по – тихо работата. И си представям каква миризма ще се понесе като си събуя гащите…

– Господине, нали нищо няма да ми направите, моля Ви, не ме пипайте… – и започна да циври .

– Абе ти добре ли си, бе момиче, аз имам жена и две деца… просто отивам при един приятел да обсъдим нещо… как можа да си помислиш, че ще ти направя нещо. – отговарям уверено, а през това време започвам да си отлепям гащите от задника.

Пфу, как мирише когато направиш белята в гащите. Мирише не както в тоалетната. Мирише така, че мухите още преди да приближат губят съзнание и после поне седмица се въргалят в реанимация.

Момичето усети, че нещо не е наред и се сви да реве в ъгъла.

– О, я стига! Нали ти казах, че нищо няма да ти направя / в друга ситуация не бих го казал/ – опитвам се да я успокоя, след като вече съм си отлепил гащите от задника и мисля как да ги сваля без да си омажа краката.

Момичето съвсем откачи. Седи тъпо в ъгъла и си мрънка нещо, май молитви някви чете. А аз вече съм си свалил гащите до коленете.

– Господине, ама вие…. хлъц, хлъц,… моля ви, не ме убивайте…  – и продължава да хълца.

– За чий си ми притрябвала?!  И без теб си имам достатъчно проблеми, само до теб ми е! – изхлузвам гащите малко под коленете и осъзнавам, че наистина е много говняно положението. Краката ми са омазани, задника ми е омазан, панталона ми е омазан и така мирише, че и на двамата ни сълзят очите. Мисля, че от миризмата девойката се прееба окончателно.

– Ама Вие… Вие…- сумти пак тя

– Кво Вие, Вие…, стой си спокойно, – казвам- явно някой се е осрал, аз го настъпах и затова мирише!

Мисля, че момичето се строполи на пода в асансьора. То и аз едва не губя съзнание вече, но от друга страна осъзнавам, че не мога да протакам повече. Или сега, или никога.

Накратко – навеждам се, изхлузвам гащите от единия крак. Нещо плясна на пода, но мисля, че това беше тортата от гащите ми, тъй като момичето вече се строполи. Девойката просто си седи на пода и през 2 – 3 секунди измучава по нещо. Изхлузих и втория крак.

Изведнъж ми олекна. Половината работа е свършена.

Стоя с гащите в ръка и се чудя в кой ъгъл да ги метна, така че да не ги стоваря на главата на тая лигла ревлива и да не ги лепна върху моите панталони. Заслушвам се.

Аха, тя седи отсреща, значи в срещуположния ъгъл трябва да се целя.

И в тоя момент… положението стана ибалосимамата.

Лампата светна. Асансьорът тръгна. Като ми привикнаха очите със светлината разбрах, че с момичето нещо не е съвсем наред. Очите й са като палачинки, устата отворена, ръцете скръстени, с устни примлясква като риба… с две думи, викам си – край, изперка  от стрес девойчето.

И тогава осъзнах картинката в асансьора.

Аз стоя гол от кръста надолу, всичко да го е*а е в лайна, държа в ръка омазаните гащи и я гледам в гърдите.

Извратеняк!

Тя още няколко секунди примляска с устни, размаха ръце и отпусна глава на пода.

Викам си: „Край, предаде Богу дух!“. Пък на мен само труп в асансьора не ми стигаше, та сега и това си имам.

Реших да не губя време. Изтрих си задника и краката с гащите, обух панталона и като честен и почтен гражданин чакам асансьора да спре и да си сляза на моя етаж.

На пода – момиче, вероятно мъртво; в ръцете ми осрани гащи и наоколо смрад, ама не мога да я опиша. Да ме питате защо си държа гащите в ръка – не знам.

Когато асансьорът спира, момичето още не е оживяло. Така си се въргаля долу.

Помислих си, че е малко кофти да я оставя в това състояние в асансьора и я извлачвам на 14-я етаж.

Слагам я внимателно на площадката пред асансьора, под главата й бутам гащите, да не й е твърдо, ако оживее и бегом духвам от тоя вход.

Само едно не мога да разбера, от къв х*й се изплаши така?

Нали когато в асансьора мирише на лайна, то най – вероятно някой се е осрал. Виж ако миришеше на х*у тогава разбирам да се изплаши човек – значи ще го е*ат, макар че и в това нищо страшно не виждам.

А, и още нещо – малко ти омазах палтото. Изтрих си крака в него.

4 Коментари »

Ако обувката й стане

Ден петък. Някъде по пладне писъците на добитъка, който си е построил колиба на дървото отсреща грубо ме изтръгват от прегръдката на Морфей. От стола в съседство из целия апартамент се носи аромат на кебапчета, а по кахектичния вид на палмите съдя, че навън е поне 119 /по Ф./. Игнорирайки мисълта за жегата и натрапчивия аромат на обедното меню, решавам да потуша семейния скандал между пернатото и пилците пубертети с една филия хляб на прозореца и да се върна да си доспя.
Десет минути по – късно звъни телефонът. “ Добър ден! Обаждаме се от “ Херос“ да питаме дали искате да си закупите от нас чаршаф и покривало, ако нямате. Имаме в три разцветки – бяло, шампанско и черно. Покривалото е от синтетичен материал и може да го ползвате и по – натам…“ Мацката изстрелваше по около триста думи в минута и прецених, че не мога да се състезавам с нея, при което просто затворих телефона. Повече не ми се получи с доспиването.
Две мигвания по – късно, с чаша кафе в ръка, след седемнайстия опит за свързване с мрежата зацепих, че са ми резнали нета. Грубо.
Оплаках се на Спиридон, който продължаваше да ме гледа от бюрото с все така тъжно изражение, както през всичките 5 години от съвместното ни съжителство. И двамата решихме, че трябва да се замъкна и да го платя.
Измислям план, който включва замъкване до касата за и -нета, бърз крос по магазините, до пазара за зарзават, плащане на телефона, записване на час при зъболекаря и… ако температурата спадне до 35 може и да се прибера…жива.
Нахлузвам дънките, прекръствам се, целувам Спиридон прощално и му заръчвам, ако се гътна да ни заровят заедно.
Около час по – късно съм свършила 2/3 от задачите. Дънките са срасТнали със задника ми и вече ми е все тая дали ще забеля очи в центъра всред торби с домати, краставици, праскови, двулитровка кола + пица. Обаче спокойно мога да нанижа всички торби на ръцете си, които вече са станали като на маймуна, да ги премотая през кръста (ръцете де, не торбите) и да ги пъхна в джобовете, та да не ми се разпилее зарзавата. Решавам, че най – разумно е да поръчам такси, преди да изпратят реанимобил и докато опитвам да докопам телефона с една от четирите си свободни ръце, нечия огромна лапа се стоварва мощно върху рамото ми. Преди доматите да успеят да се изтъркалят обратно до сергиите се сблъсках с ухилената физиономия на Ицо и офертата да ходим да пием кафета. Барабар с двата тона зарзават дето имам да премъкна. Да бе, така стават хубавите работи в тоя живот! Сядаш си в кафето, даваш на бармана да накълца една салатка, чакаш да стане минус 2 и кой откъде е.
Тцъ! Офертата се не приема. Връчвам торбите и разяснявам новия план. До вкъщи и обратно.
Суркаме се с ентусиазма на работници от БКС-то, докато Ицо (който е и археолог) ми разказва нещо си за някакви кокали `дето намерил на полето. През цялото време кимам одобрително все едно разбирам и се стремя да не товаря финия си (и вече препържен) мозък. И така до репликата :  “ …и оня ден, както си копам  се замислих, когато България е била на три морета, а прашките още не са били измислени, как са се пекли мацките?“
Ступор. Десет секунди примигвам, а през главата ми преминават торбата с доматите, плаж, цар Симеон, краставиците, прашките, проф. Китов, нелепата мисъл как са се пекли мацките, кокалите на Ицо, Ицо.
В този момент, разкъсана между дилемата дали да се впусна в идиотски размисли по въпроса или да го игнорирам… я съзрях.
С черни букви, шрифт Times new roman, размера не мога да кажа. „Разпродажба. 75% намаление“, лепната върху ония ботушки дето зимата ги изчислявах на заплата и половина.
Замрях като млада свекърва в ритуална зала. Усетих как ми се разблокираха всички енергийни канали, събрах сили и помъкнах Ицо вкупом с торбите.
Нахлувам в магазина очаквайки, че ще трябва да приложа нокти и токчета в борбата за въпросните ботушки.
Тцъ.Посреща ни полузаспала продавачка, която някак внезапно и трепетно се развълнува от присъствието ни. Лепвам се за ботушките, а продавачката ми обяснява, че останали последните два чифта. Обаче аз с огорчение установявам, че тези не са моят номер. “ А един от тях дали няма да е 39 номер?“(щото ако не е ще ви плюя по витрините).
„Ами единият е 38, а другият 37, ама  те не си отговарят на номерата, така че ги пробвайте“. Гледам ботушите, гледам си крака, гледам и продавачката… няма шанс. Явно трябва да си купя плавници.
„Ама пробвайте ги! Ще видите, те се разтягат!“ Е да, ама аз съм по чехлички, а тая жена явно никога не е опитвала да нахлузи кожен ботуш на бос крак. През юли.
“ Вижте сега, ботушките са разкошни, естествена кожа, знаете ли колко хора идваха да ги гледат… Пък сега са намалени. Пробвайте ги. Ще видите, ако утре дойдете няма да ги има…“ Нави ме. Пък и трябваше да оставя Ицо да реанимира под климатика няколко минути иначе щеше да ме замеря с домати до вкъщи.
Опит първи с по – големия номер. Не влиза. Опит втори – пак не влиза. Продавачката усърдно ме насърчава “ Бутай, бутай, ще влезе“.., ама не влиза. Ицо се хили и подмята нещо за лубрикант, ама лелята не вдява, а аз го игнорирам. Лелята идва да помага. Тя държи ботуша, аз се опитвам да си натикам крака. И така не става. Жената изведнъж прихва : “ Абе момиче, ти никога ли не си обувала ботуши. Трябва докато си мушкаш крака, да дърпаш нагоре!“
Аз бутам, тя дърпа. Или обратно беше.
Видимо е, че няма как да ми станат, но лелята е упорита и ме навива да не се отказвам. Плаче ми се. Искам.
Изведнъж лелята хуква, грабва телефона и ме инструктира да не мърдам. Провежда кратък разговор с Пешо, пита може ли да натегне на нещо си ботушите и да ги разшири. Ебаси! Колко била напреднала техниката.
Връща се и ми обяснява, че Петър ей сега ще дойде и ще видим к`во ще правим. Мъжко ще правим. И се надявам, че Петър не е хирург. Междувременно Ицо ми прави знак да се омитаме. Лелята пак ме агитира да пробваме, обаче аз нещо взех да се отказвам.
„Дай, дай да пробваме, той ей сега ще дойде.“ Пробваме. Ицо вече е зарязал торбите нейде по пода и ме държи за ръка, а тя вика: „Напъвай мойто момиче, напъвай! Виж, виж плъзга се, напъни още малко!“  Имах чувството, че отново изживявам кошмара от изпита по АГ. В този момент само се молех ако влезе, да може да излезе, че иначе жална ми майка. Влезе! Обаче как стискаааа! Плаче ми се още повече. В този момент нахлува явно Петър и цялата ми надежда е, че ще ме измъкне от инквизиторката.
Пешо обаче е заинтересован да получи дял от заплатата ми и впряга всичките си сили да помага.
“ То остана само ципчето да закопчеем де, те иначе станаха, няма да трябва да ги разширяваш“ осведоми го лелята с най – благия глас на света. Обяснявам, че не ги искам тия ботуши `щото са ми малки. Искам просто да си тръгна. Иначе ще ги пречукам и двамата и ще ги изнеса да се пържат на плочките отвън. Пешо обаче е ентусиаст.
„Ей сега ще ги закопчеем бе, може направо и с тях да си ходиш!“ Да бе, пич! И няма да ги свалям до следващата пролет, и въобще няма да ги свалям, щото крайниците ми ще красят някоя витрина в анатомичния музей в… Берлин примерно.
Тцъ. Ще си ходя. Преди обаче мисълта да е узряла в главата ми, (а инстинктът ми за самосъхранение сработва бавно) Пешо ме надкрачи, клекна и засили ципа. Закопча го. Явно лелята го пои с протеинови шейкове.
„Айде сега се разходи…виж, виж колко хубаво ти стоят на крачето… заспаха направо!“ Това беше реплика на продавачката, но в този момент исках да ги приспя и двамата. Мислех си как първо ще им забивам клечки под ноктите, и после… звънна телефонът. От “ Херос“ се обаждат, да ме питали дали ще искам чаршаф и покривало от тях… Не щъ!
„А за бонбоните да питам…“ И бонбони не искам. Искам вкъщи. Искам тия ненормалници да успеят да ме събуят и до края на живота си да ходя боса. Ъндърстенд, бейби?!
Лелята продължаваше да пърха около нас, Пешо гледаше самодоволно, Ицо все по – силно стискаше ръката ми, а кракът ми ставаше мораво – лилав.
И в тоя момент го ударих на рев…
Ицо зацепи, че не отива на добре работата с ботушите и се запъна да ги разкопчава, но не би. Не се откопчава тъпия цип. Лелята хукна да търси сапун, да сме натъркали ципа, а Пешо въобще не правеше връзка с кораба – майка.
Ели изпращаше смс-и, че бостана бил за бране. Аз мисля дали някой колега ще се навие да ми направи безплатна ампутация на мазол на лява пета.
Търкахме ципа със сапун, дърпахме, скубахме, доматите се консервираха… “ Абе, Ице, те по онова време не са ли носели метални гащи?“ – гениална мисъл се пръкна в бозавата ми главица!
„Кви гащи?“- тоя път аз го блокирах. “ Е нали питаше как са се пекли мацките, когато България е била на три морета? Ми с метални гащи. Мъжът ги обува на жена си, слага катинара, мята я в морето и е сигурен, че няма да изплува.“
Явно тази ми мисъл смути лелята, която с един замах успя да разкопчее ботуша и да го изхлузи. Обаче… аз излетях от столчето и само огромната и мощна ицова лапа ме спаси да не си строша блондинската главица. Пешо цъкна с език, заинтересован ще ли да искам да ми разширят ботушите, а лелята продължаваше да се усмихва. Тцъ. Подари ги на леля си. Намигнах му палаво, грабнах си Ицо барабар с доматите, чехличките в другата ръка и се засилихме към първото такси.
Щото аз бостан все пак имах за бране.
Междувременно идеята ми за металните гащи беше оборена, понеже те по това време още не били измислени бай дъ уей и така стигнахме до извода, че са се пекли без гащи.
Натоварихме се на първото такси, натоварихме и урожая и генерално отсякох „Окръжна болница“. Ама ако може по – бързо.
“ Колко бързо?“- чичко -таксиджия беше в очакване на команда.
„За осем минути може ли?“ (`щото мене работа ме чака).
“ Да не умира някой? “ – почна да се интересува чичето, но после предположенията му наклониха към свиждане, щото нали ние с тия торби… на свиждане отиваме. Обаче сме изтървали часа, та сега охраната няма ди ни пусне.
“ Не, бостана ми е за бране“, реших да му спестя тревогите как ще преборим охраната.
“ Ооо, и ти ли? И аз по едно време дини гледах, сега на домати минах, ма те сигурно ш` изсъхнат докато се прибера… още 5 часа съм на работа, та сигурно ще изсъхнат.“ Очевидно и двамата бяхме на земеделска вълна.
Точно почнах да разпитвам за доматите и пак се обадиха от “ Херос“. Получили нови кръстчета, не от пластмасовите, а от дървените, дали ще искам? Не искам. Инструктирах Ицо да вдига телефона, ако пак досаждат и се заех да обяснявам, колко е важно да си обера бостана, понеже съм инвестирала всичките пари в щрауси, а те ще снесат чак след три дни.
“ Ооо, мойте кокошки снасят на 12 часа, набутала си се с тия щрауси…“ Ицо реши, че шофьорът е от доста време в селското стопанство и прояви интерес.
“ К`ва порода са тия кокошки, че баба се оплака, че наш`те на село спрели да снасят?“
Изражението на шофьора в този момент не мога да опиша. Как може Ицо да не знае за кокошките, и дините, и фермите въобще?!
Пристигнахме. Нямаше повече време за обмяна на опит и се изтърсихме пред болницата. Пожелахме си богата реколта и по живо и не много здраво се помъкнахме към вкъщи. Времето вече май не беше толкова гадно. А на отсрещната страна на улицата над един гараж се мъдреше черна табела
“ Погребална агенция Херос“.
Добрахме се до вкъщи. Целунах Спиридон и му обещах, че ще продължим да си живеем заедно.
Поне аз де. Ако не ми се обади утре оная с чаршафите.

3 Коментари »

В една държава на проститутките съвестта ме преби зад ъгъла

“ Момиче, купи си букетче! Помогни ми… за хляб…“чувам на ъгъла на Славянска и Руски.
Отвръщам глава подминавайки бабичка, която ме моли за помощ.
Преминавам кръстовището, прескачайки строителни отпадъци от новостроящия се мол и виждам отражението си в прозорците на хотела отсреща.
И разбирам, че минута по – рано пренебрегнах не кварталния пияница, който ще пропие изпросеното, а една баба, каквато можеше да бъде и моята.
Двеста метра по – надолу си купувам списание, струващо четири хляба.
Завивам по Царя и влизам в заведението, където си поръчвам кафе и сок на цената на пет хляба. И през цялото това време си мисля за бабичката, от която толкова ловко се измъкнах.
Поглъщам отровата на половин кутия цигари.
И ме e срам.

Аз мразя тези моменти, когато се чувствам като утайка, защото съм си позволила да вляза в квадрат, където два грама брокат създават по – приятно усещане от едно мило и сърдечно “ Благодаря“.
Седя и се срамувам от своята безсърдечност, опитвайки се да изтрия някакво лепкаво усещане по пръстите в лъскавите страници на списанието.
Попарвам емоциите с горещо кафе и се правя, че не забелязвам колко е горчиво.
В този момент съм просто един слепец от съвременното ни общество.
Аз съм  като всеки един средностатистически българин, който не желае да мисли за проблемите и някъде, дълбоко в себе си, укоряващ се за тази си слабост.
Заробен в желанието да живее на вълната на модерния позитивизъм.


„Момиче, купи си букетче! Помогни ми… за хляб..
.
моли бабата, всред тълпа, избутваща я с огромните си торби с покупки. Държи в ръка увяхващата си вяра, че на този ъгъл минават човеци и гледа в земята, докато гласът й притихва. На ъгъла на Славянска и Руски.
А утре, същият този ъгъл, по който заедно отъпкваме прашните си надежди ще бъде продаден за хиляди нейни пенсии.
Прекарани през „Ариел“ пари, които ще украсят врата или ще надуят циците на нечия любовница.
Зад този ъгъл, и  в зайчи гъз да се заровиш да търсиш, няма да намериш автомобил по-евтин от гарсониерката на тази бабичка.
Зад този ъгъл срещу фантастични суми превръщат комплексите в олигавено самочувствие. И никой не го интересува обезверения й живот, в който бръчките й не струват нищо повече от собствените й спомени.
На този ъгъл тънката й плитка и грижливо изгладената забрадка не впечатляват никого.
Тук такива като мен отмятат глава като крави и в отговор на молбата за помощ просто ускоряват крачка.

„Момиче, купи си букетче! Помогни ми… за хляб…“.
Ехото забива стружки в мозъка ми.
Повдигам уморената си млада ръка и поръчвам мартини.
Време е да се върна в опиянено – опушения си БГ живот.

Comments (1) »

Една е мама и божествен e бобът й!

“ Да сготвиш боб, Пено, не е като да си чешеш з..ника! Бобът е изкуство, а не можеш ли един боб да сготвиш, няма кой да те вземе…“

Така казваше едно време чичо Ваньо, докато избърсваше мустак с ръкава си, а леля Пенка ревеше скришом, защото никога не успяваше да направи боба като свекърва си. И ние с Буба ревяхме, защото не искахме да ядем боб, а ни плашеха, че ще ни го изсипят в гърба. Не ни пускаха да играем, докато не си изядем боба.
До последната лъжица.
Вероятно от тогава го недолюбвам и не проявявах желание да овладея изкуството на бобоготвенето.

Първото ми гадже ме заряза, когато с три години закъснение разбра, че не мога да готвя боб. Беше болезнено. Беше сълзливо. Прекарах три дни заровена в готварски книги и сополи, докато осъзная, че не мога да се справя. Успях да изкрънкам комши да сготви една тенджера боб… в името на любовта и разбирателството. И накрая, докато младежа омиташе боба каза : „Не е като на мама. Тя го прави на чорба, не на яхния. В глинено гърненце. “

В този момент осъзнах разрушителната сила на Мама и ме обзе желание да й завра прибера гърненцето в гъ долапа. Това обаче, не промени факта, че не можех да готвя боб и той си тръгна. Няма боб – няма любов.

Болезнените спомени ме атакуваха, когато Владко се обади, че се е прибрал от Испания и много, ама много му се яде… Познайте какво! Мнеее, не мусака. Боб!
Човек, който осем месеца в годината си пече четирибуквието по разни плажове, смуче коктейли и разтрива мацки и бам! Прибира се в България да се напълни с боб.
Щото у Испания като нашия боб нЕма.  И ме изнуди.
Пет години ми носел раницата до училище за единия боб. Като си дойде, та да му сготвя.
Въпреки, че знае, че членувам в кръжока „кунки в гъзунки“  настоява да му сготвя боб. Че и успява да ме навие накрая.

И така… извади си Блонди ръцете от онова ми ти място, запретна ръкави и…грабна телефона.
Като една модерна блондинка си заврях „свободните ръце“ (не онези горните) в ушите, а комши започна да провежда дистанционно обучение.
“ Значи…трябва ти тенджера под налягане, фасул, лук, домати, пипер, джоджен, сол и вода.“
Аха. Тичам до магазина да набавя всичко.
Обаждам се за следващите инструкции.
Комши казва, че тя накисва фасула, за да уври по-бързо. После в тенджерата под налягане за 10 минути. Отцеждаме. Слагаме нова вода. После запържваме лука и доматите, слагаме подправките, варим още 10 минути без капак и…Воала!

“ Ще се справиш ли?“, пита малко плахо комши. “ Е, ще се справя разбира се! Аз блондинка ли съм или лукова не съм?!“
Затварям телефона и започвам по план.
Накисвам боба. Забравих да питам колко се слага, та обърнах целия пакет, да не се окаже, че не стига.  Двайсет минути наблюдавам процеса на киснене. На чорапите толкова им трябва долу-горе, значи и на боба са му достатъчни. Слагам в тенджерата под налягане и пълня вода мълко под ръба. След 10 минути, когато уж трябва да извадя боба, клапанът на тенджерата започна да подскача.
Звук като от сирени на 2-ри юни.
Предусещам, че след малко ще стържа скапания боб от тавана.
Не! Ще накарам Владо да го стърже!

Решавам, че боба е сварен и го понасям към мивката за голямото цедене.
За по-лесно отливам направо водата в мивката. Парата обаче ми запотява очилата, което води до смущения в картината, обръщане на тенджерата и мивка, пълна с боб.
Добре, че имам мрежичка на сифона, та възпрепятства отпътуването на ля фасоля по неведомите пътища канални.

Тука вече трябва да се намеси комши.
Звъня. „Събери фасула в гевгир, изплакни го и го сложи пак да се вари.“
„Ами ако нямам гевгир? В шепички може ли?“  „Може.“ – казва комши и се успокоявам, че се справям добре. Щото можеше и по-зле да е.
Можеше цайсите ми да паднат в  тенджерата и да видиш тогава как гледам на боб.
Слагам за второ варене и зяпам как се джуркат бобчетата следващите 10 минути.
Пържа лука, доматите, слагам подправките.
Престрашавам се да опитам, ама само от чорбата, без зрънца.

Нещо му липсва на тоя боб. Обаче ме е срам пак да се обадя на комши.
„Бе аз що не взема да видя в нет-а“, казвам си и задавам „боб“ на Гугъл.
Той ме изстрелва директо във форума на БГ-мама.
Е, баш на място попаднах! БГ мамите знаят как се готви бобец.
Знаят поне 188 начина + тайните рецепти на свекървата.
Е, те тоя път ще го докарам! И на Владко ушите му ще плющят.

Чета, че едната слагала малко ракия, да омекнел хубаво (боба де). Ама не казва колко е това „малко“. Като знам на тати мярката, малко е около 150-200 мл.
Хаквам една чаша ракия в боба. Да омекне.
Другата слагала босилек 3-4 стръка. И снимка на босилека сложила. Решавам да не рискувам с треволяците пред блока (че съседите си разхождат кучетата там) и тичам до магазина. Хаквам и ригана вътре. После разбрах, че босилека е друго, но Владко треволяците не ги разбира.
Третата сгъстявала боба с брашно. Колко брашно?
Тия жени, да им се не види, мерилки нямат ли?
Отварям пакет брашно. За по-лесно решавам, че ще тръсна направо от пакета, пък то като се сгъсти ще се види.
Тръснах. Половината пакет.
Изплъзна ми се някак от ръката. Издигна се брашнен облак, чу се леко „пльос“ и пак зацапах остъклението. Мамка му и очила!
Освен боба, лука и подправките,  на повърхността изплуваха и множество брашнени топчета. И голямата топка в средата.

Е, кво пък! Ще ги разбъркам с дървената лъжица и те ще се разбият.
Бърках. После взех тел за разбиване. Пак бърках. Нямат разбиване.
Грабнах миксера и…пляс в тенджерата. Разбиха се скапаните топчета.
Фасула малко подрънча, малко излетя като надигах миксера, но то без зян не може.
Обаче пък се сгъсти чорбата. Като за мекици се сгъсти.
Дървената лъжица залепна в средата и за момент помислих, че покрай вълнението и бегемамиците им съм метнала и Поксипол вътре.
Установих, че боба ми май не става за ядене.
Ама аз така не се предавам. Аз блондинка ли съм или лукова не съм?!
Грабвам две кутии и се замъквам до ЖП стола. Там винаги има боб.

Прибирам се и точно успявам да изсипя боба в тенджерата, когато Влади и Пацо пристигат.
Опукаха половината  и по едно време Владо изтърси :“ Много хубав боб, ама не е като на мама. Да видиш мама какъв го прави!“.

Прав беше чичо Ваньо навремето… „Да сготвиш боб, Пено, не е като да си чешеш з..ника! Бобът е изкуство, а не можеш ли един боб да сготвиш, няма кой да те вземе. “

Та така! Аз боб не мога да готвя.
Ще си търся мъж, който не яде боб. Или ако яде, поне да може да си го сготви сам.
Щото какво от това, че имам седем китеника, две тъкани пътеки  и пълен кашон дантелени каренца чеиз, като един боб не мога да сготвя.
А той бобът движи любовта. На мама бобът.

3 Коментари »

В очакване на апокалипсис

Събота. 18.04.2009

8:10. Събуждам се от телефонен звън. Необичайно рано, за да се обади който и да е. Най-вече тати. Обаче – факт.
Пита как сме след земетресението.
Обяснявам, че съм добре и не знам за никакво земетресение. Затварям и се обръщам да си доспя.

8:35. Събуждам се от телефонен звън. Престъпно рано,  за да се обади който и да е, освен тати.
Влади е.
Пита, дали случайно не съм имала неблагоразумието да се прибера в Хасково.
Обяснявам, че съм се прибрала. Затварям. Сбутвам котарака в края на леглото и се обръщам да си доспя.

9:18. Звъни комшийката. Предлага да отидем на село им, да боядисаме там яйцата и да останем в неделя, докато всичко се успокои и тогава да се върнем.
Отказвам и се връщам да си доспя.

9:40. Мирка. Вече не се събуждам, понеже предните трима са се постарали да не се налага да го правя. Казвам, че съм добре, че съм вкъщи и не искам на село. На нейното село също. Пита за няк`во земетресение.
„Не знам. Не е бил при бате Енчо.“
Изритвам котарака от леглото и се обръщам да си доспя.

10:12. Сестра ми връхлита в стаята, обяснявайки, че трябвало да освободя багажника на колата, защото „няма място за нещата от първа необходимост при бедствия“.
Разиграваме „Летящите чехли“. Обръщам се да си доспя.

12:10. Обажда се тати. Провежда инструктаж за действията при земетресение и настоява да се замъкнем на… леля ми у нивата. Мълчаливо се съгласявам.

12:35. Асимилирам, че за последните няколко часа чух „земетресение“, „бедствие“ и “ евакуация“ около стотина пъти. Вдявам.
Започвам да боядисвам яйца.

13:48. Ася. Пита къде мислим да се изнасяме.
Предлага жилище, храна и пари на заем.

13:52. Ровя във всички новинарски сайтове.
Кодова дума“земетресение“.

13:53. Резултат има. Емил Лещански казал да дигаме чукалата, поради щото объркал билките против нощно напикаване с екстракт от китайски гъби и… звездите му говорят.

13:55. Обаждам се да успокоя тати, който обаче отказва да се успокои.
`Щото аз  нямало откъде да знам какво ще стане, понеже не гледам телевизия.
А на него някакъв познат му казал, че приятеля на негов познат
/ на познатия де/ гледал новините по битиви-то и там казали, че в Хасково имало земетресение. Разрушително. С много жертви.
После му се обадил, че не е имало, но ще има земетресение.
В Хасково. Разрушително. С много жертви.
Съгласявам се за жертвите, защото по Великден по принцип, не само в Хасков/ск/о, доста агнета си заминават /по направление/.

14:15. Машинално вдигам телефона и обяснявам, че няма земетресение, събрали сме всички документи, пари, покъщнина, бурканите от мазето, принтирала съм си упътване за сглобяване на палатка и в багажника на колата имам оборудване за полева реанимация.
Витамините на котарака са ми в дамската чанта и разполагам с три акумулатора… в случай, че ни потрябва ток.
У нивата… на леля.
Оказва се Дюдю. Срязала си пръста на някаква машина и трябва да й окажа СМП.

16:00. Боята не хвана. Всички яйца са розови.
Козунаци в магазина няма, а аз не мога да меся.
До Била няма смисъл да се мъкна, щото след земетресението всички бракувани стоки ще ни ги раздадат като хуманитарна помощ.

19:30. Пристига комши. Бабата на другото село вдигнала кръвно. Медицинската сестра е запразнила и трябва да  отидем до там.

19:50. Пристигаме на село/което е на 5-6 км/.
Кучето е отвързано, а котките ни посрещат на вратата.
Две комшийки се суетят около баба Донка, която е просната на леглото.
Кръвното й е 200/ 160.
Не може да обясни точно какво се е случило, само повтаря „Оставете ме мене… на младите се обадете да бягат, че лошо иде…“.

Комшийките разказват, че от три дни в селото се говори, че ще има земетресение.
На връх Великден. Три пъти щяло да удари, през четири часа.
От петък всички почнали да се изнасят малко по малко, кой където може.
През седмицата в селото идвали застрахователи. Който имал пари си направил застраховка.
Останалите да се спасяват.
Три млади семейства щяли да спят на открито, в долния край на селото, до вторник.

Питам защо е пуснато кучето, а те ми казват “ Е, то поне да се спАси! Ние, че ше Умрем, ше Умрем, ма животинката оти да мъчим?“.
Кой им е казал за земетресението не знаят. Така се говорело из селото.
На въпроса, какво ще правят, ако наистина има земетресение отговарят така:
“ Е к`во да правим чедо? Няма кой да ни помогне, няма къде да идем… Вие сега баба Донка може и да я вземете, ама ние ше си останем ей тука нА! Ше нахраним животните като за последно и ше чакаме да умрем… “

20:45. Баба Донка е добре. Кръвното й е в норма, успяваме да я успокоим, но отказва да дойде с нас. Напълва ни по една торбичка с яйца и домашни курабии и ни изпраща. Виждам я в огледалото, че плаче, докато маха след колата.

На края на селото наистина има няколко семейства, които явно ще спят на открито. Видях, че има и деца.

21:10. Обажда се мама. Плаче. Обадили й се от Рим, за да й кажат, че се очаква земетресение.
40 минути не успява да се свърже. Паника.
Отнема ми повече от час да я успокоя и да й обясня кой и какъв е Емил Лещански. Но нямам отговор на въпроса, „защо някои хора мислят със задниците си?“ .

23:30. Решавам, че като няма козунак, ще правя мъфини /щото друго не мога/.
Започвам внимателно да наблюдавам котарака, защото съм чувала, че котките усещали земетресения и с поведението си подсказвали кога е време да запалим джапанките.
Котаракът е преял и спи.

00:00 Христос Возкресе! Мъфините са супер.

04:00. Очаквам да ни стресе. Според прогнозите на Лещата, Боба и балимааму, първият трус трябва да е в 4:00 на деветнадесети април.
Котаракът все още не се е разстроил. И разстройство няма.

04:10. Земетресение няма. Аз чакам. Котаракът продължава да спи.

04:20. Земетресение още няма. Събудих котарака да хапне, да не вземе да умре гладен, че и на оня свят ще ми тежи на съвестта.

04:35. Господин Лещански, много ми се спи вече! Аз ще взема да си легна , щото тия неща дето Ви ги мисля, хич не са хубави.
Честно да Ви кажа, все ми е едно дали ще ме сдруса в леглото или на стола, ама исках да видя какво ще стане / щях да пиша нещо за дупене и застрахователи, ама забравих, `щото котарака се раздвижи и сега го дебна/.

Аз, господин Лещански, земетресение никога не съм преживявала. Или поне не помня.
Обаче познавам хора, които са преживяли,
оживяли и  най- вече – помнят!
Вие едва ли сте виждали очите на такива хора,
защото иначе не бихте посмяли да се изгаврите по този начин.

Аз, господин Лещански, не съм лош човек.
Или поне се опитвам да не бъда.
Но днес, когато видях баба Донка да плаче,
ми се прииска да Ви намеря и да Ви отвъртя един. Шамар.
Само толкова, че да Ви накара да заплачете. И да си легнете с мисълта, че няма да доживеете утре.

Аз, господин Лещански, рядко нося очила. За разлика от Вас.
Което не означава разбира се, че съм по – малко интелигентна.
Даже напротив.
Понеже разбрах, че макар да наричаме някои хора глупаци
/ защото са ви повярвали/, има едно нещо, което свързва всички ни. Страх, гасподин Лещански!
Това е, което беше изкарало три семейства / а може и повече, не знам/ да посрещнат на открито най – светлия християнски празник. Всред нивата, вместо в църквата. Страх.

Аз, господин Лещански, съм прям човек. И съвсем честно искам да Ви кажа, че Ви смятам за идиот. Кръгъл идиот.
Сърдете се, ако искате. Това не Ви прави по- малко идиот.

Аз, господин Лещански, не Ви познавам и ми е през оная работа за Вас! Обаче когато се наложи да обясня на майка ми
/ която преди седмица видя с очите си ужаса от земетресение по Великден/, че всъщност сте прекалили с гледането на „Шепот от отвъдното“, осъзнавам истинското предназначение на Хамбургския салам.

Великден е, господин Лещански!
Ако сте вярващ / пък и да не сте/, изкъпете се и отидете на църква!
Запалете първо свещичка за майка си, защото днес ще й е тежко, на който и свят да се намира.
После запалете и за себе си, помолете се и поискайте прошка.
Приберете се вкъщи и си ремонтирайте покрива.
Нека звездите вече не влизат във Вашия дом.
И запомнете, че застраховка против глупост все още няма.

А, и да не забравя… не идвайте към Хасково!
Въпреки, че аз не съм лош човек.

P.S. Христос Возкресе! Светли и весели празници на всички!

Leave a comment »

И каза тя : “ Вие нямате семейство и приятели“

Ден трети. В осем сутринта навън е някакъв безобразен клинч, а аз облечена като мечка трябва да се замъкна до ВиК-то. Отново.
Из целия вход се носи ужасна смрад на канал, което обаче не смущава никого от съседите и те усмихнати си ме поздравяват и ми пожелават „За много години!“
Само кимам  в знак, че съм ги отразила и се моля на всички божества пожеланията им да не се сбъднат, защото ако и следващата Нова година задръстят канализацията, ден по – късно ще ме изнасят на носилка, с апарат за командно дишане.
Поемам по утъпканата вече пътечка (през предходните два дни) и обмислям варианти как да убедя онази любима ми леличка от ВиК-то, че някой трябва да се домъкне и да отпуши отходната тръба. Решавам, че ще го мисля на място според държанието й. Може да й купя лукчета.
Или крем карамел – все тая. (Тати ми е казвал, че при животните се ходи със залъгалка)
Нахълтвам в салона изтърсвайки две лопати сняг от себе си и с най – милата усмивка се засилвам към Нея. А Тя…Тя е там и чака, готова да откликне на всеки (имащ проблем с тръбите).

– Добър ден!- подхващам я с мили думи (`щото не съм й взела лукчета).
– Добър ден! Сметка ли ще плащате? (тез` пък веднага за пари питат!)
– Ами не. Аз идвам във връзка с една задръстена тръба на улица…
– Ааа не! Не тука! Вий с тръбите горе, в управлението!
– Ходих вече в управлението ( `дето е… на леля ти у нивата) и оттам казаха да дойда при вас.
– Кога ходи бе, мойто момиче?
– Миналия ден ходих, когато ме пратихте. Върнаха ме при Вас. Вчера пак ме пратихте и те пак ме върнаха.
– Ама виж ги сега какви са значи! Аз сто пъти им казах, да не ми ги пращат тука и те пак тяхната си знаят! Нищо де, ти сега отиди там, кажи им, че аз те пращам и обясни к`ъв е проблема. Да ти напишат една бележка колко трябва да внесеш на касата и после ми я донеси!
– А на баба ми хурката да Ви донеса, `щото вече няма да я ползваме? Обаче преди това, ако може да се обадите в управлението и да се разберете най – накрая кой ще дойде да отпуши канала и да отводни мазетата `дето са плувнали…
– Какви мазета да отводняваме, ние да не сме пожарна? Виж к`во пише на вратата : ВиК !
– Госпожо, запушена е отходна канализационна тръба. Всичко се оттича в мазетата, а не в шахтата. Разбирате ли? И мазетата са плувнали!
– В какво са плувнали?
– В мед, госпожо, елате си напълнете няколко буркана докато е безплатно! Ако искате и колежки доведете!
– Ама да не е вода ви питам, `щото тогава не е за нас…
– Не е вода. Знам аз как мирише водата. Ще изпратите ли някой или да се запасим с антибиотици и тоалетна хартия?
– Е, ше пратим…Кажете адреса и идете да платите на касата! Ама е сто лева на час.
– Колко?!?
– Сто на час.
– Добре. А фактурка?
– Е, ше видим дали може да ви дадем фактурка, ще питам…
– `Айде, ако може  първо да питате…

Лелята изчезва. Май наистина трябваше да взема лукчета, ама нейсе!
Кибича на гишето десетина минути и чакам да изскочи отнякъде.
И ето идва най-щас…Тряс! Изсипва се на стола !

– Може фактурка, ама ще дойдеш другата седмица, моето момиче! (А Макколи Кълкин? Него кога да го доведа?)
-Добре! Ще запишете ли адреса или…? Ул. Цар Симеон…
– Ооооо, ма т`ва да не сте долу на Царя, до на Донка гаража?
– Баш там!
– Ооо, ми тя каза, че там много зле било, ` миришело много. Тя се чудеше дали да викат „л**нарката“, ` щото мислят, че от техния магазин.
– Е, хайде, тоя път от нас да мине!
– Добре, платете на касата и утре ще дойдат да ви продухат тръбите.
– Мерси. Сбогом.

Изнасям се доволна, с намерението да се обадя на Ася, за да се похваля, че утре ще дойдат да ми продухат тръбите, когато…
“ Телефонът ви е блокиран, заради превишен кредитен лимит. “
Баси!  Човек да не се почувства щастлив за малко поне.

Всъщност.., мисля си, аз вчера си платих сметката…  Поглеждам си касовото бонче – ми платила съм. 78. 12 лв.
Говорила съм с мама около час, с Ася трийсетина минути…пък те са уж от ония, безплатните (за които ми скубят по 24 кинта всеки месец)… Що така?
Обаждам се на оператор да си искам обяснение… а тя една мила, ще се разтопи.
„Проверете си номерата в групата,- казва- „Семейство и приятели“, понеже сте на нов абонаментен план. Да не е станала някаква грешка. “
Проверявам. .. “ Вие нямате семейство и приятели.“

3 Коментари »

Латерна в асансьора

Седемнадесет етажа надолу пешком.
Осемдесет и пет стотинки, петнадесет минути време и търпението да изчакам девет човека пред кафе-мешината ми струват три кафета, които трябва да занеса седемнадесет етажа нагоре. Пеша.
Чакам си от кафе-машината да потече жива вода и мятам едно око към телевизора при портиера.
Имам подозрения, че мацката от рекламата на Райфайзен е с паркинсонов тремор и се успокоявам, че докато тя и останалата част от семейство Райфайзенови си изплащат ипотечния кредит, хляб за колегите в психото ще има.
Изчаквам си и последната капка кафе и се помъквам по стълбите без въобще да си правя илюзии, че ще успея да се вредя за асансьор.
Болничните асансьори са мултифункционални съоръжения. Освен за стандартните дейности превоз/пренос могат да се използват още поне като тоалетна, спалня и столова.
Обикновено с асансьора се транспортират здрави, болни, полуживи, манджа, апаратура, санитарни материали, персонал, случайно попаднали предмети и на кой каквото му се откъсне от сърце. Или от друго място. Важното е да има.  Абсолютно задължително е всичко да е заедно.
Май само неживите са с привилегии, освен ако на някой не му излезе късмета да се гътне у транспорта.
Придвижването до седемнадесетия с машинката отнема около десет минути. Чакането- между двадесет и час в  зависимост  от трафика. Спира на всеки етаж. Там някой отваря вратата, изпуфтява насреща, така че да ти стане ясно, че си проявил небивала наглост да се качиш в превозното средство, че и да се возиш в него, изпуфтява пак и съобщава на всички, че място (вътре) няма . Поне в този живот.
И понеже  съм от малкото имащи щастието да разполагат с два крака и цял бял дроб, си ползвам стълбите. До обяд. Което ще рече поне още три курса по вертикалата.
Катерейки се си повтарям няколко пъти кое е кафето със захар и се опитвам да предвидя колко народ чака пред отделението, понеже по стара българска традиция всички се разболяват в петък. По възможност в края на работния ден.
Някъде между осмия и единайстия се обажда Поли. Заминава на някъде си, ще липсва от девет до обяд и поверява отрочето си на моите компетентни грижи, като междувременно трябва да посетим логопед. С детето, не с Поли.
Точно дава последни наставления, когато от коридора се понася вик : “ Атанасеее, тея тоалетни що пак са мръсни бе? “ Отговорът е в почти същата тоналност – “ Ми серат бе, другарке! “
– Кой с*ре?- пита Поли, явно дочула виковете
– Другарката. – казвам, щото тепърва да обяснявам за бай Наско, който е бил осемнадесет години стрелочник и се е преквалифицирал в санитар, не ми се ще.
На дванайстия си намирам компания. Приказлив дядо, гладко избръснат, има вид и на изкъпан, мирише на одеколон и малко накуцва с левия крак. Катерим се и си лафим.
Настъпала го кравата. Осемгодишна, балканска порода, почти двайсет кила мляко на ден давала.
– Лоша работа.., ама ще се оправиш, няма страшно! – опитвам се да му съчувствам, с ясното съзнание, че никога не искам да разбирам какво е да те настъпи крава.
С двайсетте кила мляко в нея.
Аз двайсет кила мляко само на витрините в Била съм ги виждала, макар че при нас добитъци всякакви водят. Обаче мляко никой не дава.
– Е, кога ше се оправя?  Само рецепти дават, пък никой не ще да ме лекува.
– Ми ти ще се лекуваш! Рецепта нали ти дават? Както се казва, нищо, но от сърце!
На седемнайстия се разделяме – той по живо, аз по здраво.
Има около петнайсетина пациента, които обаче Есмералда ги интересува видимо повече от моята скромна персона, така че решавам да не и отнемам ефирно време.

11:15. Седемнадесет етажа надолу да забера Мони, с която ще ходим на логопед. Малко не ми е ясно дали има специалист способен да се справи с хлапе като Мони. В смисъл, че според мен проблема на детето не се изразява в това, че не може да говори, а именно обратното – говори прекалено много.
Още от входа ми скача на врата, омазвайки ме с новото червило на мама  (нейната, не моята)  и  обяснява  на всеослушание  за новата леля в градината, която според татко и имала „ееееййй такъв задник, като каЛосеЛията на ГАЗ-ка“  и разтваря широко ръце, за да покаже точно колко.
Псувам татко и на ум и се опитвам да обясня, че така не се говори. Или поне не пред всички.
Малката обаче, веднага ме контрира.
– Ама тати така каза! Щом тати казва, `начи е вяЛно…и тати не ми дава да уъжа!
Браво на тати! Въпреки безгранично добрите чувства, които тая към родителите на това прекрасно създание съм склонна да потвърдя тезата, че идиотите създават малки идиотчета. Това обаче понякога се разбира твърде късно.
Обяснявам на Мони, че малко по -късно ще ходим на логопед, с ясната мисъл, че не мога да изтезавам хлапето по стълбите. Въоръжавам се с търпение и междувременно давам напътствия, че в асансьора не се говори, не се скача, за да проверим дали ще падне и ако е възможно не се диша.
Трябва да вземем и кафе, за да спестим един курс седемнайсет надолу- още толкова нагоре.
Водим се за ръчичка. Аз -омазана с червилото на мама, накичена с шарени гривнички, облечена в зелен екип,  тя – с шепа моливи в ръка, рисунка изобразяваща лелята от градината, шарени гривнички и червилото на мама навсякъде по нея.
Нещо като тест -образци за ранен кретенизъм.
Награбвам поредната тройка (кафета, не кебапчета) и заставаме в засада да дебнем асансьора.
Учудващо возилото пристига почти веднага, при това само наполовина пълно.
Натъпкваме се при останалите шестима, количката с манджа и стативите с кръвни проби и отново повтарям, че в асансьора се мълчи. Оттук насетне остава само да се моля Мони да го е разбрала.
Асансьорът спира на всеки етаж, където се намъква поне още един човек и всички започваме да се усещаме наистина близки предвид задушевната обстановка.
Към петия етаж на детето започва да му омръзва да се вози и усещам как след малко ще проговори.
Обаче само правя знак с пръст да мълчи и продължавам да се моля.
-Наведи се да ти кажа нещо- проговаря значително по-рано отколкото очаквах.
– Не мога сега. После ще ми кажеш. – в случая ние сме най-отпред  до вратата с гръб към всички останали. Аз държа чашите скафе, а Мони се върти във всички посоки и шари с очи. И иска да се наведа. Да бе!
– Ама само да ти кажа нещо…
– Добре, кажи.
– Пък ей тоя батко отзаде миЛише на паЛфУм и ти наднича пЛез гъЛба!
-Добре- отговарям с надежда диалога да приключи и се радвам, че баткото е нейде отзад и вроятно не вижда омазаната ми физиономия и моливите стърчащи от джоба ми.
-Т`ва в тенжеЛата манжа ли е?
– Да-казвам- това е обяда на пациентите.
-Да сложим ли в една чинийка на детето? – тук се включва и санитарката, поглеждайки ме въпросително.
– Ааа не, мама казва, че това дето го готвите тука и кучета не биха го яли !
Мълчание. Санитарката ме гледа възмутено. Останалите ме гледат…по-скоро със съжаление. Забивам поглед в пода и усещам как започвам да стискам ръчичката на Мони. Остават около шест етажа. Тоест шест пъти асансьорът ще спре, което означава достатъчно време малката да изтресе още нещо.
– Чичо, ти доктоЛ ли си? – Аз вече не смея да погледна кого пита. Искам просто да пропаднем в шахтата и да повлека малкото проклятие с мен.
– Да, – чувам в отговор- а ти защо си тук, болничка ли си?
– Не, ще ме водят на  педагог,  `щото не мога да казвам Уъ! ( „Р“ б.а.) Мама  не би ме довела тук на доктоЛ, `щото само гледате как да бастисате някой !
Пак мълчание.
Аз ли Боже криво те помолих, ти ли криво ме разбра!?!
Когато асансьорът спира се изнизвам със светлинна скорост помъквайки Мони.
Дано не са ме запомнили, че нямах време да обясня, че не съм и майка.
Половин час по-късно сме при логопеда. Дъвчем тапи, плюем, опитваме се да произнасяме звуци… Аз също, защото не може само на Мони да и се подиграват, че е маймуна.
Логопедът задълбочено ми обяснява, че детето е като гъба и попива всичко, което види и чуе.
Тук ме пронизва идеята да направя детето по-по-найче и да отмъстя на бате Енчо за всички онези съботи, в които ме е събуждал по никое време.
Мнението на доктора е, че има напредък по отношение на говорния дефект.  Обаче понеже детето било любопитно, все пак трябва да се съобразяваме какво говорим пред нея.
Излизаме от кабинета и тръгваме пеша по стълбите…, а някъде по коридора се чува: “ Атанасеее, тая тоалетна що е мръсна пак?“
“ Ми серат бе другарке! „…

Leave a comment »